— Да не става дума за Бюрото за условно освобождаване?
— Точно така.
— Ти да не си затворник?
— Бивш.
— Какво правиш, по дяволите? — Баща ми ме изгледа възмутено. — Искаш да ме убиеш, преди да ме е довършила болестта? Погледни ме, аз не мога да помръдна, а ти се готвиш да ме оставиш сам у дома с някакъв шибан затворник!
Антоан не изглеждаше притеснен.
— Както каза синът ти, тук няма нищо, което си заслужава да се открадне, дори ако намеренията ми бяха такива — спокойно изтъкна той. — Поне не ме смятай за толкова глупав: ако исках да извъртя някакъв номер, щях ли да търся работа тук?
— Чу ли го? — Баща ми беше вбесен. — Чу ли го какво каза? И как ми говори!
— Освен това, ако все пак реша да остана, двамата с теб ще трябва да се споразумеем за някои неща. — Антоан подуши въздуха. — Усещам миризма на цигари. Ще трябва да се откажеш от тях на секундата. Заради тази гадост си в това състояние. — Той посегна с голямата си ръка и тупна леко страничната облегалка на креслото. Отвори се капакът на отделение, за съществуването, на което не бях подозирал, и от него се надигна кутия „Марлборо“. — Така си и мислех. И моят баща винаги ги криеше там.
— Ей! — изкрещя баща ми. — Как смееш?
— И ще започнеш да се раздвижваш. Мускулите ти атрофират. Проблемът ти не е в дробовете, а в мускулите.
— Ти да не си полудял? — възкликна баща ми.
— След като страдаш от белодробно заболяване, ти трябват упражнения. За дробовете ти вече нищо не можем да направим, но за мускулите все още не е късно. Ще започнем с повдигане на краката и когато мускулите там позаякнат, ще продължим с разходки за по една минута. Баща ми също имаше емфизема и аз и брат ми…
— Кажи на… този… татуиран негър… — изрече баща ми между няколко вдишвания — да си вземе багажа… и да се маха по дяволите от моя дом!
В този момент едва не изпуснах нервите си. Бях имал отвратителен ден, бях раздразнителен и от месеци правех всичко възможно да намеря някой, способен да изтърпи непоносимия старец, подменях хората със скоростта, с която той ги прогонваше, и всичко това започваше да ми се струва просто голяма загуба на време. А той имаше наглостта да отхвърля последния случаен кандидат, който може и да не бе идеалният, но поне бе единственият, с когото разполагахме. Исках да махна с ръка и да го оставя да си чупи главата, но не можех да го направя. Не можех и да изкрещя на баща си, на този будещ съжаление старец, изживяващ последните си дни. Така че сдържах гнева в гърдите си, готов да се пръсна.
Преди да кажа каквото и да било, Антоан се намеси:
— Вашият син ме е наел, така че единствено той може да ме уволни.
Поклатих глава.
— Няма да имаш този късмет, Антоан. Няма толкова лесно да си тръгнеш оттук. Така че защо по-добре не се хванеш на работа?
16.
Трябваше да изпусна по някакъв начин малко пара. Беше ми се събрало много: начинът, по който Нора Съмърс ме бе унизила, невъзможността да я посъветвам да си го начука, усещането, че няма да се задържа в „Трайон Системс“ достатъчно дълго, за да открадна дори една чаша за кафе, чувството, че съм се забъркал в нещо, което далеч надвишава моето скромно ниво на компетентност. И като капак на всичко — баща ми. Потискането на гнева, постоянният контрол, за да не му изрева: „Шибан неблагодарен мърморко, защо не пукнеш най-сетне!“ — всички тези мисли ме разяждаха отвътре.
Така че просто отидох в „Али Кет“. Знаех, че тази нощ Сет е на работа. Исках да постоя на бара и да се отровя с алкохол на аванта.
— Здрасти, пич — извика Сет, видимо доволен да ме види. — Първият ти ден на новото място, а?
— Аха.
— Толкова зле ли беше?
— Не ми се говори за това.
— Сериозна работа значи. Уха… — И без да чака, ми наля скоч, сякаш бях от редовните пияници.
Питието веднага ме удари в главата. Не бях вечерял и бях изморен. Усещането беше страхотно.
— Няма страшно, приятел. Та това е само първият ти ден. Какво толкова може да ти се случи, освен да ти покажат къде е тоалетната? — Той отмести за секунда поглед към бейзболния мач по телевизията, после пак насочи вниманието си към мен.