А Голубев стоеше до хирурга. И когато колата се заклатушка сред облаци прах, когато се скри в планинската клисура, хирургът рече, като гледаше Голубев право в очите, каза за приятеля си, заминал към своята гибел: „Никой не му е крив. Остър пристъп на апандисит — и щеше да остане тук.“
Голубев добре запомни тези думи. Запомни не мисълта, не съдържанието. Това бе зрителен спомен: твърдият поглед на хирурга, облаците прах…
— Търси те нарядчикът — дотича някой, и Голубев видя нарядчика.
— Стягай се! В ръцете на нарядчика имаше лист, списък — не беше голям.
— Ей сега — рече Голубев.
— Ще дойдеш на портала.
Но Голубев не отиде там. Хванал се с две ръце за дясната половина на корема, той започна да стене и се помъкна към санитарната част.
На прага застана хирургът, същият онзи хирург, и в очите му проблесна нещо, някакъв спомен. Може би облакът прах, забулващ автомобила, в който откарваха приятеля му.
Прегледът бе кратък.
— В болницата. И ми пратете операционната сестра. За асистент ми извикайте лекаря от селището за волнонаемни. Спешна операция.
В болницата, на около два километра от зоната, Голубев го съблякоха, измиха го и го записаха.
Двама санитари го въведоха в операционната и го сложиха да легне на масата. Вързаха го с платнени ленти.
— Сега ще ти направим инжекция — чу той гласа на хирурга. — Но ти, струва ми се, си юнак.
Голубев мълчеше.
— Отговаряй! Сестра, поприказвайте с болния.
— Боли ли?
— Боли.
— Винаги е така при местна анестезия — чуваше Голубев гласа на хирурга, който обясняваше нещо на асистента. — Само името му е обезболяване. Ето той…
— Потърпи още малко!
Голубев потръпна с цялото си тяло от острата болка, ала тя почти на часа се притъпи. Хирурзите заприказваха нещо един през друг, весело, високо. Операцията привършваше.
— Е, махнахме ти апендикса. Сестра, покажете на болния неговото парче месо. Виждаш ли го? — сестрата приближи до лицето на Голубев змиеподобното парче черво, дълго колкото половин молив.
— Според инструкцията болният трябва да види, че не са го разрязали напразно, че израстъкът наистина е махнат — обясняваше хирургът на волнонаемния си асистент. — Ето че изкарахте една малка практика.
— Много съм ви благодарен за изнесения урок — каза волнонаемният лекар.
— Урок по хуманност, по човеколюбив — мъгляво рече хирургът, докато си сваляше ръкавиците.
— Ако пак се появи нещо подобно, непременно ме извикайте — каза волнонаемният лекар.
— Ако се появи нещо подобно — непременно ще ви извикам — рече хирургът.
Санитарите и оздравяващите болни със закърпени бели престилки внесоха Голубев в болничната стая. Следоперационната беше малка, но в болницата се правеха, малко операции и сега там лежаха не хирургични болни. Голубев лежеше по гръб, като внимателно докосваше бинта, намотан като набедрена превръзка на индийски факир или на някой йога. Беше виждал такива рисунки в списанията от своето детство, а сетне почти през целия си живот не знаеше — съществуват ли в действителност такива факири или йоги. Но мисълта за йогите само се плъзна през мозъка му и изчезна. Волевото напрежение, нервното напрежение спадаше и тялото на Голубев бе обзето от приятното чувство за изпълнен дълг. Всяка клетка на организма му пееше, тананикаше си нещо весело. Това бе почивка за няколко дни. Голубев засега се беше спасил от изпращането в каторжната неизвестност. Това бе отсрочка. Колко дни зараства раната? Седем-осем. Значи след две седмици отново го очакваше опасност. Две седмици беше много време, едва ли не цяло хилядолетие — време, достатъчно да се подготви за нови изпитания. Но нали времето за зарастване, тези седем-осем дни, са по учебник, при първично заздравяване, както казаха лекарите. Ами ако раната гнояса? Ако лепенката, която я предпазва, се отлепи от кожата по-рано, отколкото трябва? Голубев внимателно опипа лепенката — твърдата, вече засъхваща, пропита с гуми-арабика марля. Опипа я през бинта. Да… Това е последният изход, резервът, още няколко дни, а може би и месеци. Ако стане нужда. Голубев си спомни голямата болнична стая в мините, където бе лежал преди около година. Там едва ли не всички болни нощем размотаваха превръзките си, посипваха раните със спасителната мръсотия, истинска мръсотия от пода, разкървавяваха ги, разчопляха ги. Тогава тези нощни превръзки будеха у новака Голубев учудване, едва ли не презрение. Ала мина година и той започна да разбира постъпките на болните, вече почти им завиждаше. Сега можеше да се възползва от тогавашния си опит. Голубев заспа и се събуди от това, че нечия ръка повдигна одеялото от лицето му. Голубев винаги спеше, както се спи в лагерите — завит презглава, мъчейки се преди всичко да се стопли и да си запази главата. Над Голубев се наведе нечие много красиво лице — с мустачки и с къса прическа. Накратко, главата никак не приличаше на арестантска и когато отвори очи, Голубев си помисли, че това е някакъв спомен, като йогите, или сън — може би страшен, а може би не.