— Левандур — разочаровано изхриптя човекът, покривайки лицето на Голубев с одеялото. — Левандур. Няма хора1.
Но Голубев отметна одеялото с немощните си пръсти и погледна човека. Човекът го познаваше, също и Голубев него. Безспорно. Но да не бърза, да не бърза да го разпознава. Трябва да си припомни добре. Да си спомни всичко. И Голубев си спомни. Човекът с късата прическа беше… Ето, сега той ще се съблече до прозореца и Голубев ще види на гърдите му сплетени на топка змии. Човекът се обърна и сплетените змии застанаха пред погледа на Голубев. Това беше Кононенко — криминален, с когото Голубев бе лежал преди няколко месеца в етапния затвор, убиец с много присъди, прочут престъпник, който вече няколко години „се скатаваше“ по болниците и следствените затвори. Щом наближеше времето да го изпишат, Кононенко убиваше някого, все едно кого, някой „левак“ — удушаваше го с пешкир. Пешкирът, затворническият пешкир, бе любимото оръдие за убийство на Кононенко, негов авторски почерк. Арестуваха го, завеждаха ново дело, отново го осъждаха, прибавяха нови двадесет и пет години към стотиците, които вече трябваше да излежава. След съда Кононенко гледаше да се озове в болницата, да си „почине“, сетне отново убиваше и всичко започваше отначало. По онова време криминалните вече не ги разстрелваха. Можеше да бъдат разследвани само „враговете на народа“, тези по петдесет и осми член.
Сега Кононенко е в болницата — спокойно размишляваше Голубев, а всяка клетка от тялото му пееше радостно и не се страхуваше от нищо — вярваше в късмета си. Сега Кононенко е в болницата. Минава през болничния „цикъл“ на зловещите си превъплъщения. Утре, а може би вдругиден по програмата на Кононенко предстоеше поредното убийство. Дали не бяха напразни всички стремежи на Голубев — операцията, огромното напрежение на волята. Кононенко може да избере тъкмо него, Голубев, за поредна жертва. Може би не трябваше да се измъква от изпращането в каторжните лагери, където прикрепваха квадратно парче плат на гърба с петцифрен номер и раздаваха дрехи на черни и бели ивици. Но за сметка на това там не бият, не крадат от „мамбото“. Няма ги и безбройните кононенковци.
Леглото на Голубев беше до прозореца. Кононенко лежеше срещу него. А до вратата, с крака към краката на Кононенко, лежеше още един болен. Голубев добре виждаше лицето му, не трябваше да се извръща, за да го види. И него го познаваше. Това бе Подосенов, постоянен клиент на болницата.
Вратата се отвори и влезе фелдшерът с лекарствата.
— Казаков! — провикна се той.
— Тук! — обади се Кононенко и се надигна.
— Има бележка за теб — фелдшерът му подаде сгънато на няколко пъти листче.
„Казаков ли? — тази мисъл пулсираше в мозъка на Голубев. — Но това не е Казаков, а Кононенко.“
И изведнъж Голубев разбра всичко, по тялото му изби студена пот.
Работата се оказа много по-лоша. Никой от тримата не грешеше. Това беше Кононенко — „сухар“, както викат криминалните на такива, сменили името си, и под чуждото име Казаков, с присъдите на Казаков, Кононенко бе записан вместо него в болницата2. Това беше още по-лошо, още по-опасно. Ако Кононенко си беше Кононенко, негова жертва можеше да бъде Голубев или някой друг. Имаше възможност за избор, съществуваше някакъв шанс, възможност за спасение. Но ако Кононенко вече е Казаков — тогава за Голубев нямаше спасение. Ако Кононенко заподозре нещо — Голубев щеше да умре.
— Ти какво, да не си ме срещал по-рано? Какво ме гледаш като змия жертвата си? Или както жертвата гледа змия? Как е по-правилно да се каже според вас, учените?
Кононенко седеше на дървеното столче пред леглото на Голубев и късаше бележката на ситни парченца с коравите си, големи пръсти. Късчетата хартия падаха върху одеялото.
— Не, не съм те срещал — изхриптя Голубев и пребледня.
— Много добре, че не си ме срещал — рече Кононенко, докато откачаше пешкира от гвоздея, забит в стената над леглото и го размаха пред лицето на Голубев. — Щото вчера се канех да удуша ей тоя „доктор“.
Той кимна към Подосенов и лицето на онзи застина от безмерен ужас.
— Знаеш ли го какви ги върши — весело говореше Кононенко, като сочеше с пешкира към Подосенов. — В пикнята си — ей го къде е бурканчето, под леглото му — прибавя от собствената си кръв… Одраска сй пръста и капне една капка в пикнята. Начетен. Цял доктор. Заключителен лабораторен анализ: в урината има кръв. И нашият „доктор“ остава в болницата. Е, кажи ми, такъв човек заслужава ли да живее, или не?
2
Явлението е било често срещано, особено през 1905–1906 г. Някой с малка присъда по пътя към мястото на заточението е сменял името си с някой с голяма присъда, обикновено срещу заплащане, дрехи или друго възнаграждение. Когато осъденият, представящ се за човека с малката присъда, изтърпи наказанието си и излезе на свобода, другият затворник разкрива истинското си име. Наричали са ги „сухари“, т.е. продали се за „торба сухари“. — Б.пр.