— Не знам — рече Голубев.
— Не знаеш ли? Знаеш. А вчера те донесоха тебе. Ти беше с мен в етапния затвор, нали? Преди тогавашната ми присъда. Тогава се казвах Кононенко…
— Нито съм те чувал, нито съм те виждал — каза Голубев.
— Не е вярно, виждал си ме. Затова реших. Вместо „доктора“ — тебе да очистя. Той какво е виновен? — Кононенко посочи към бледото лице на Подосенов, което бавно, много бавно бе започнало отново да поруменява. — Какво е виновен той — спасява си живота. Както и ти. Или например аз…
Кононенко кръстосваше стаята, като пресилваше от длан на длан парченцата от получената бележка.
— И щях да ти видя сметката, да те пратя на луната, окото ми нямаше да мигне. Ама фелдшерът ми донесе бележка, разбираш ли… Трябва бързо да се измъквам оттук. В мината кучетата3 избиват нашите. Викат на помощ всички апаши, дето сме в болницата. Не познаваш ти нашия живот… Не го познаваш, левако!
Голубев мълчеше. Знаеше го този живот. Като левак, разбира се — отстрани.
Следобед Кононенко го изписаха и той завинаги изчезна от живота на Голубев.
Докато третото легло стоеше празно, Подосенов успя да се прехвърли на края на леглото на Голубев, седна в краката му и зашепна:
— Казаков ще ни удуши, непременно ще удуши и двама ни. Трябва да кажем на началството…
— Я върви на майната си — рече Голубев.