На улица „Мортельори“, недалеч от реката, тя познаваше един кожар на име Гримал, прословут с интереса си към млада работна ръка, но не като редовни чираци и калфи, а като евтини роби. Та нали в занаята имаше така опасни за живота манипулации — остъргване на кожи от разложилото се месо, смесване на отровни каши за щавене и багрене, приготвяне на ецващи дъбилни смеси — и всеки съзнаващ отговорността си майстор не хабеше за тях обучените кадри, а безработната сбирщина, скитниците или пък тъкмо такива безпризорни деца, за които при злополука нямаше кой да повдигне въпрос. Естествено, мадам Гайар съзнаваше, че с поред здравия разум Грьонуй няма шанс да оцелее в дъбилнята на Гримал. Ала тя не беше жена, която да му мисли много-много. Бе изпълнила дълга си. Задълженията й бяха приключили. Какво щеше да стане с питомника й по-нататък — не я засягаше. Ако оцелее — добре, ако пукне — пак добре, важното е всичко да е законно. И така, тя взе от господин Гримал документ, че е предала детето, а от своя страна даде разписка, че за услугата е получила дължимите петнадесет франка и пое обратно към дома си на улица „Шарон“. Не чувствуваше ни най-малко угризение на съвестта. Напротив, смяташе, че е постъпила не само законно, но и справедливо, защото прехраната на едно дете, за което никой не плаща, бе неминуемо за сметка на останалите деца, та дори и за нейна сметка, пък и като нищо можеше да застраши бъдещето на другите деца, та дори и нейното, тоест собствената й, уютната й, интимната й смърт — единственото нещо, което си бе пожелала от този живот.
Тъй като на това място ние се разделяме с мадам Гайар и няма да я срещнем в по-нататъшното ни повествование, нека с няколко реда опишем свършека на нейните дни. Макар да бе умряла духовно още като дете, за свое нещастие мадам доживя до дълбоки старини. В лето господне хиляда седемстотин осемдесет и второ, почти седемдесетгодишна, тя изостави занаята си, както бе възнамерявала, осигури си рента, настани се в собствена къщичка и зачака смъртта. Ала смъртта не идваше и не идваше. Вместо нея дойде нещо друго, което ни един човек по света не би могъл да предвиди и което още не се бе случвало във Франция, а именно — революцията, тоест едно светкавично преобразуване на всички обществени, морални и трансцендентни отношения. Първоначално революцията не оказа никакво влияние върху личната съдба на мадам Гайар. Но изведнъж — бе вече към осемдесетте — се разчу, че този, който й изплащаше рентата, е трябвало да емигрира, че са иззели имотите му, които пък спечелил на търг някакъв фабрикант на панталони. Известно време изглеждаше, че и този поврат няма да се окаже фатален за мадам Гайар, защото фабрикантът продължи да й изплаща редовно рентата. Ала дойде ден, когато вместо в звонк започна да получава парите си във вид на печатани хартийки и това бе началото на материалния й срив.
След около две години рентата вече не стигаше дори за дърва. Мадам се видя принудена да продаде къщурката, и то на смешно ниска цена, защото заедно с нея изведнъж се появиха хиляди люде, които трябваше да продават къщите си. И в замяна мадам отново получи тези глупави хартийки, които след още две години нямаха вече никаква стойност и през 1797, почти деветдесетгодишна, тя загуби цялото си състояние, трупано с непосилен труд, кажи-речи, цял век, и се нанесе в едно мебелирано стайче на улица „Кокий“. И едва тук, с десет, дори двадесетгодишно закъснение, я споходи смъртта, и то във вид на мъчителен тумор, който пипна мадам за гръкляна и първоначално й отне апетита, а после и гласа, така че, когато я откараха в болницата „Божи дом“, тя не бе в състояние да предяви претенциите си. Там я отведоха в същата оная зала, претъпкана със стотици смъртно болни, където някога бе умрял и мъжът й, пъхнаха я в общо легло с други пет съвършено непознати старици, където, плътно притисната, пролежа цели три седмици и публично предаде Богу дух. После я зашиха в чувал и заедно с петдесет други трупа я метнаха в ранни зори на таргата и под слабия звън на една камбанка я откараха в новооткритото гробище „Кламар“, на левга от града, и я изсипаха в общия гроб, за да почива под дебелия пласт негасена вар во веки веков.