Това стана през 1799 година. За щастие, когато в оня ден на 1747 мадам се прибра у дома и изостави хлапето Грьонуй — както и нашата история, — не можеше да подозира каква съдба я очаква. Иначе щеше да загуби вярата си в справедливостта, а с това — и единствения понятен за нея смисъл на живота.
6
Още с първия поглед, който хвърли към господин Гримал — не, още с първата глътка въздух, която вдъхна от неговата аура, — Грьонуй усети, че този мъж е в състояние да го пребие до смърт за най-дребно неподчинение. Гримал слагаше живота на едни везни с работата, която можеше да се извърши, и измерваше смисъла му само чрез ползата, която сам определяше. И така, Грьонуй подвиваше опашка като псе, без опит да възроптае. За един ден Грьонуй затвори в душата си цялата енергия на своята упоритост и твърдоглавие — като в черупка — и по примера на оня кърлеж ги използуваше единствено, за да преживее предстоящия ледников период: жилав, непридирчив, невзрачен, с мъничка, ала добре скътана искрица за живот. Бе образец на смирение, невзискателност, работоспособност, не възразяваше и се задоволяваше с всякаква храна. Вечер позволяваше безропотно да го затварят в дървената барака, лепната до работилницата, където държаха инструментите и осолените сурови кожи. Спеше на голата утъпкана земя. Денем работеше до мрак, зиме — по осем, лете — по четиринадесет, петнадесет, шестнадесет часа: остъргваше месото от умопомрачително вонящите кожи, киснеше ги, пърлеше ги, мажеше ги с негасена вар, ецваше ги, тепаше ги, натриваше ги със стипца, цепеше съчки, белеше кори от бреза и тис, а после слизаше в изпълнените с разяждащи изпарения дъбилни шахти и по заповед на калфите налагаше ред кожи, ред кори, ръсеше стрити шикалки, а най-подир покриваше ужасяващата клада с тисови клони и пръст. След години й трябваше пак да я разрови и да измъкне мумифицираната мърша от тоя гроб вече във вид на щавена лицева кожа.
Ако не заравяше или не отравяше кожи, мъкнеше вода. С месеци мъкнеше вода долу от реката, винаги с по две ведра, стотици ведра на ден, защото занаятът си искаше огромни количества — било за миене, било за киснене, пране или багрене. С месеци по тялото му не се виждаше сухо местенце. Вечер мокрите му дрехи капеха, кожата му бе студена, лигава и прогизнала като гюдерия.
След година на по-скоро скотско, отколкото човешко съществувание Грьонуй се зарази от синя пъпка — болест, от която се страхуваше всеки кожар, защото обикновено имаше фатален край. Гримал го бе отписал и вече се озърташе за ново попълнение — впрочем не без съжаление, защото никога не бе имал по-непридирчив и по-продуктивен работник от този Грьонуй. Противно на всяко очакване обаче Грьонуй надмогна болестта. От грамадните като циреи черни пъпки зад ушите, по врата и бузите останаха белези, които го обезобразиха и огрозиха до немай-къде. Ала му остана и още нещо — имунитетът срещу синята пъпка. Какво неоценимо предимство! Тъй че отсега нататък можеше да остъргва с разранени и разкървавени ръце и най-червясалите кожи, без да се излага на опасност от повторна зараза. Това го отличаваше не само от калфите и чираците, но и от потенциални конкуренти. И понеже вече не можеше да бъде лесно заменен, нарасна стойността на неговия труд, а с нея — и стойността на неговия живот. Сега вече не трябваше да спи на голата земя, а му разрешиха да си скове нар, да го застеле със слама и да притежава собствена завивка. Нощем не го залостваха в бараката. Дажбата му се увеличи. Гримал вече не го третираше като какво да е животно, а като полезно домашно животно.