Когато навърши дванадесет години, Гримал му позволи да почива в неделя след пладне, а когато навърши тринадесет — да излиза през седмицата по час-два след работа и да прави каквото си ще. Беше победил, щом бе оживял, а освен това притежаваше грам свобода — тя беше достатъчна, за да продължи да живее. Зимата бе отминала. Кърлежът Грьонуй се размърда отново. Започна да души наоколо и усети утринния въздух. Обзе го ловна страст. Пред него се разкри световната метрополия на миризмите — Париж.
7
Беше като в царството на лудите. Дори само близките квартали Сен Жак дьо ла Бушри и Сент Йосташ вече бяха истински лудници. В пресечките на улиците „Сен Дени“ и „Сен Мартен“ хората живееха така нагъсто, оградите се притискаха така плътно и се извисяваха пет-шест етажа навъзбог, че затулваха небето, а въздухът долу висеше неподвижен като във влажни канали, колосан сякаш от миризми. Смесваха се миризми от хора и животни, изпарения от ястия и болести, от вода и камък, от пепел и кожа, от сапун и топъл хляб, от варени в оцет яйца, от фиде и лъскан месинг, от градински чай и бира, от сълзи и лой, блажна или суха слама. Хиляди, стотици хиляди миризми образуваха невидима каша, която пълнеше гърлата на уличките, рядко преливаше над покривите, но и никога не се слягаше на земята. Живущите там вече не усещаха нищо странно — та нали кашата бе произлязла от тях и лека-полека се бе просмукала в тях, тя бе въздухът, който дишаха и от който живееха, тя приличаше на дълго носена топла дреха, чийто мирис вече не улавяш и кожата ти не я усеща. Ала носът на Грьонуй ловеше всичко все едно за пръв път в живота му. Той не възприемаше тази смесица като някаква съвкупност, а аналитично я разчленяваше на микроскопични части и частици. Острото му обоняние разплиташе валмото от изпарения и смрад до отделните нишки на основните миризми, неподлежащи повече на разграждане. Доставяше му неизказано удоволствие да разприда и заприда тези нишки.
Често спираше, облягаше се о някой зид или се спотайваше в тъмен ъгъл, примижаваше, поотваряше уста, издуваше ноздри и застиваше като хищна риба в мътните, лениви води на дълбока река. А щом най-сетне полъхът на въздуха игриво му подхвърлеше крайчеца на нежна уханна нишка, той я захапваше и повече не я изпускаше. Тогава вдишваше единствено тая миризма, стискаше я здраво, вдъхваше я дълбоко и я съхраняваше в душата си за вечни времена. Това можеше да бъде отколе позната миризма или пък неин вариант, но можеше да бъде и съвършено непозната миризма, миризма, която едва имаше или изобщо нямаше прилика с всичко онова, което бе срещал досега, още по-малко пък виждал: мирис на гладена коприна, може би мирис на чай от мащерка, мирис на парче брокат, извезан със сърма, мирис на коркова тапа от бутилка с рядко срещано вино, мирис на гребен от коруба на костенурка. Подир такива непознати миризми вървеше Грьонуй, преследваше ги със страстта и търпението на въдичар и ги трупаше в паметта си.
Когато се наситеше на гъстата каша от уличките, потърсваше някое по-проветриво място, където миризмите не бяха така плътни, където се смесваха с вятъра и се разгръщаха почти като парфюм: на площада пред Халите, където миризмите от деня продължаваха живота си и вечер, невидими, ала тъй ясни, сякаш търговците още шареха насам-натам из тълпата, сякаш още бяха тук кошниците, натъпкани със зеленчук и яйца, бъчвите, пълни с вино и оцет, чувалите — с подправки, картофи, брашно, сандъците — с пирони и винтове, сергиите с месо, масите, накамарени с платове, съдини, подметки и всички тези стотици други неща, продавани денем… цялата суетня до най-малки подробности витаеше във въздуха, който тя бе оставила подире си. Грьонуй виждаше целия пазар чрез обонянието си, ако може така да се каже. С носа си той го възприемаше поточно, отколкото други с очите си, защото го възприемаше впоследствие и поради това — по по-висш начин: като есенция, като екстракт от нещо преминало, непохабен от обичайните атрибути на настоящето, когато тук цари шумотевица, крясък и противната човешка гмеж.
Или наминаваше към мястото, където бяха гилотинира-ли майка му — към площад „Грев“, който се вдаваше в реката като огромен изплезен език. Изтеглени на брега или завързани за колове, корабите почиваха и миришеха на въглища и пшеница, и сено, и влажен такелаж.
От запад, по пролома на реката през града, на широки талази долиташе вятър, който донасяше уханието на угар, на поляните край Ньойи, на лесовете между Сен Жермен и Версай, на далечни градове като Руан или Кан3, понякога — дори на море. Морето ухаеше като издуто платно, в което се сбират вода, сол и студено слънце. Мирисът му бе обикновен, на море, но същевременно — велик и неподражаем, така че Грьонуй не се решаваше да го разчлени на мирис от риба, от сол, вода, водорасли, свежест. Съхрани морския дъх като съвкупност, запамети го като уханна амалгама и се наслаждаваше на тоя букет от миризми. Морският дъх му харесваше толкова много, че му се щеше да го поема без други примеси и в такива количества, та чак да се опие; а когато по-късно научи колко е голямо морето и че дни наред можеш да пътуваш с кораб, без да видиш суша, то за него вече не съществуваше нищо по-приятно от представата, че седи в един такъв кораб високо горе в кош на най-предната мачта, и лети по безкрайното морско ухание, всъщност не ухание, а дихание, издихание, свършека на всички ухания и как от блаженство се стапя б този дъх. Ала дотам нямаше да се стигне никога, защото Грьонуй, който в момента стоеше на крайбрежния площад „Грев“ и вдишваше и издишваше само частица от морския полъх, гъделичкащ носа му, през живота си нямаше да види истинското море, безкрайния океан на запад и никога нямаше да се слее с неговото ухание.