Грьонуй немееше в сянката на Павийон дъо Флор, на десния бряг срещу Пон Роаял. Не мръдваше ръка, за да изръкопляска, не проследи с поглед ни една ракета. Бе дошъл, защото смяташе, че ще подуши нещо ново, ала скоро стана ясно, че илюминацията не предлага нищо мирисно. Всичко, що искреше, прашеше, пукаше и пищеше в разточително многообразие, оставяше подире си монотонна смесица от миризма на сяра, масло и селитра.
Вече се канеше да напусне това скучно празненство и да поеме покрай Лувъра към къщи, когато вятърът довя нещичко, нещо едва забележимо, едно зрънце ароматен атом, не, нещо още по-дребно, по-скоро предчувствие за аромат, отколкото действителност, но все пак силно предчувствие за нещо, немирисано до този ден. Той пак се лепна о зида, притвори очи и изду ноздри. Ароматът бе небивало нежен и фин, та Грьонуй не можеше да го задържи за дълго, непрестанно се изплъзваше от възприятието му, затулен от барутния дим на петардите, блокиран от изпаренията на човешките маси, раздробен и стрит от хилядите други изпарения на града. Но сетне внезапно долиташе наново, само прашинка сякаш, за да го вдъхне за миг като прекрасна недомлъвка… и пак изчезваше. Грьонуй страдаше. За пръв път от обида страдаше не само алчният му характер, а и сърцето му. Изпита смътно предчувствие, че този аромат ще бъде ключът към подреждането на всички останали миризми, че човек не разбира нищо от ухания, ако не разбира това единствено ухание, че той, Грьонуй, ще пропилее живота си, ако не успее да го направи свое притежание. Трябваше да го притежава не заради самото притежание, а заради покоя на сърцето си.
Почти му прилоша от възбуда. Все още не бе установил посоката, от която идваше. Понякога интервалите, на които вятърът довяваше тази прашинка ухание, се точеха с минути и всеки път го обземаше панически страх, че го е загубил навеки. Най-сетне се почувствува спасен, с отчаяната надежда, че то иде отвъд реката, някъде откъм югоизток.
Отлепи се от зида на Павийон дьо Флор, гмурна се в тълпата и си запроправя път по моста. През крачка-две спираше, изправяше се на пръсти, за да души над хорските глави. От възбуда, първом не долавяше нищо, но после усети нещо, носът му улови аромата по-ясно и отпреди, разбра, че е на вярна следа, гмурна се отново, заора като къртица през тълпата от зяпачи и илюминатори, поднасящи час по час факли към фитилите на ракетите, пак загуби в лютивия барутен дим своята ароматна следа, изпадна в паника, запробива си път през тълпата, буташе се, блъскаше се, риеше, и след безконечни минути стигна отвъдния бряг, Отел дьо Майи, там, където улица „Сена“ излизаше на кея Малакес.
Тук спря, съсредоточи се и широко разтвори ноздри. И ето — хвана го. Пипна го здраво. Уханието се вееше като ешарп надолу по улицата, непогрешимо ясно, ала все тъй много нежно и много ефирно. Грьонуй почувствува как сърцето му лудо заби и биеше не от усилието да върви, а от възбудата и изнемогата в присъствието на това ухание. Опитваше да си припомни нещо, с което да го сравни, но отхвърляше всички сравнения. Ароматът притежаваше свежест, ала не свежестта на лимон или портокал, не свежестта на мира или канела, на мента или бреза, на камфор или борови иглици, не на майски дъжд или леден вятър, или изворна вода… същевременно притежаваше и топлота, ала не топлотата на бергамота, кипариса или мускуса, не като жасмин и нарцис, не като розов храст и като ирис… Този аромат бе смесица от двете, от ефирно и тежко, не, не смесица, а тяхното единство и същевременно нещо оскъдно и слабо, но все пак здраво и устойчиво, като къс лека, преливаща се коприна… не, не като коприна, а като мляко, подсладено с мед, в което се разтапя бисквита — но при най-добро желание сравнението не вървеше: мляко и коприна. Как непонятен беше този мирис, неописуем, несравним, просто не биваше да съществува. И въпреки това съществуваше във великолепната си самопонятност. С плахо тупкащо сърце Грьонуй вървеше подире му и усещаше, че не той следва уханието, а уханието го държи в плен и го тегли неудържимо към себе си.
Изкачваше се по улица „Сена“. Наоколо нямаше жив човек. Къщите пустееха тихи. Обитателите им празнуваха долу край реката при фойерверките. Не го смущаваше нито трескавата човешка миризма, нито лютивият барутен пушек. Както обикновено, улицата благоухаеше на помия, изпражнения, плъхове, зеленчукови отпадъци. Нежен и осезаем, над тях обаче трептеше ешарпът, който направляваше Грьонуй. След няколко крачки високите огради погълнаха оскъдния светлик на нощното небе и Грьонуй закрачи в непрогледен мрак. Нямаше защо да вижда. Уханието го водеше неотменно.