Когато уханието завехна, той постоя клекнал до нея, за да се съсредоточи, защото бе препълнен с него. Не искаше да разлее нито грам. Първом трябваше да затвори херметически вътрешните си шлюзи. После се изправи и духна свещта.
В това време някои от празнуващите бяха започнали да се разотиват и вече изкачваха улица „Сена“ с песни и крясъци „Да живее кралят!“. Грьонуй се измъкна в мрак, ориентирайки се с носа си, мина по улица „Пти Огюстен“, успоредно на улица „Сена“, и излезе на реката. Малко по-късно откриха мъртвата. Вдигна се олелия. Запалиха факли. Пристигна жандармерия. Грьонуй отдавна вече бе на отвъдния бряг.
През тази нощ бараката му се стори палат, твърдият нар — божествено ложе. Що е щастие, досега Грьонуй не бе изпитвал. Познаваше най-много няколко състояния на смътно доволство. Сега обаче трепереше от щастие и от блаженство не можеше да склопи очи. Струваше му се, че се ражда повторно, не, не повторно, а първица, защото досега бе съществувал само като скот, в най-мъглява представа за самия себе си. Струваше му се, че днешният ден му е донесъл най-сетне прозрение кой е той в действителност: гений, нищо друго освен гений; че животът му придобива смисъл, цел и висше предопределение: да революционизира, нищо друго, освен да революционизира света на уханията; че на тази земя единствен той притежава всички средства: изискан нос, феноменална памет и най-важното — отпечатаното като с щемпел ухание на момичето от улица „Маре“, в което като във вълшебна формула се включваше всичко за създаването на висше благовоние, на велик парфюм: нежност, сила, трайност, многообразие и ужасна, неустоима красота. Бе намерил компаса за бъдния си живот. И както всички гениални чудовища, на които някое външно събитие прокарва прав път в спиралата на душевния им хаос, така и Грьонуй не се отклони от предопределението на своята съдба, смятайки, че я е открил. Едва сега му стана ясно защо се бе вкопчил в живота тъй здраво и злобно: защото е трябвало да стане създател на ухания. И не какъв да е. А най-великият парфюмерист на всички времена.
Още същата нощ той преброди — първом наяве, после насън — необятното поле с развалини от спомени. Той прегледа милионите и милиони строителни кубчета от миризми и ги приведе в систематичен ред: доброто — при доброто, лошото — при лошото, финото — при финото, грубото — при грубото, зловонието — при зловонието, амброзията — при амброзията. През следващата седмица този ред ставаше все по-строен и по-строен, каталогът от ухания — все по-пълен и по-диференциран, йерархията — все по-ясна. Вече бе в състояние да издигне първите си обмислени здания от миризми: къщи, зидове, стълбища, кули, изби, стаи, тайни покои… една ежедневно разширяваща се, ежедневно разкрасяваща се и все по-съвършено изграждаща се вътрешна крепост на най-великолепните парфюмни композиции.
Че началото на това великолепие бе положено чрез смърт — ако изобщо го съзнаваше, — му бе напълно безразлично. Той повече не си спомняше образа на момичето от улица „Маре“ — ни лицето, ни тялото. От нея бе съхранил най-доброто и го бе превърнал в свое притежание: принципа на нейното ухание.
9
По онова време в Париж имаше цяла дузина парфюмеристи. Шестима живееха на десния бряг, шестима — на левия, а един — точно по средата или, още по-точно — на Понт-о-Шанж, който свързваше десния бряг с остров Сите. Този мост бе застроен от двете страни с четириетажни огради, тъй гъсто една до друга, че минувачът не можеше да зърне отникъде реката, а пък хората си бяха втълпили, че това е нормална, солидна и отгоре на всичко — извънредно елегантна улица. И действително, Понт-о-Шанж минаваше за един от най-изисканите търговски адреси в града. Тук се намираха най-реномираните магазини, тук бяха златарите, резбарите на махагон, най-добрите перукери и майстори на чанти, производителите на най-фино бельо и чорапи, майстори на рамки, търговци на ботуши за езда, майстори на златни копчета и еполети, както и лихварите. Тук се намираха също магазинът и домът на парфюмериста и майстор-ръкавичаря Джузепе Балдини. Над витрината му бе опънат разкошен, лакиран в зелено балдахин, до него висеше гербът на Балдини, целият от злато: златен флакон, в който бе втъкнат букет от златни цветя, а на входа бе постлан червен килим, чийто медальон представляваше повторно герба, изтъкан от златна сърма. Отвориш ли вратата, звънваха персийски камбанки, а от клюновете на две сребърни птици-рибар потичаше вода с дъх на виолетки, която се събираше в позлатено блюдо отново с формата на неговия герб.