Озарен от полегатите лъчи на захождащото слънце, старецът Балдини стоеше до прозореца и с враждебен поглед оглеждаше реката. Там долу под него изскачаха гемии и бавно се плъзваха на запад към Пон Ньоф и кейовете пред галериите на Лувъра. Ни една не пътуваше срещу течението, а поемаха по ръкава отвъд острова. Оттук изтичаше всичко: и празните, и натоварените кораби, рибарските лодки и плоскодънните ладии, мътнокафявата и златно набраздената вода, всичко изтичаше, плавно, ширно и неудържимо. А щом сведеше поглед право надолу покрай зидовете на къщата, му се струваше, че водните струи ще всмучат и ще отнесат основите на моста, и от това му се завиваше свят.
Бе направил грешка, че купи къща на мост, а грешката бе двойна, че я избра от западната му страна. Така очите му постоянно виждаха изтичащата река и като че ли сам той, къщата и имането му, събирано десетилетия, изтичаха като тая река, а бе твърде стар и немощен, за да се противопостави на това мощно течение. Понякога, когато имаше работа на левия бряг, в квартала около Сорбоната или в Сен Сюлпис, не минаваше през острова и Пон Сен Мишел, а избираше обиколния път през Пон Ньоф, зашото този мост не бе застроен. Тогава се облягаше на източния парапет и поглеждаше нагоре по реката, за да зърне поне веднъж как всичко тече към него; да блаженствува няколко мига в представата, че животът му променя руслото си, че търговията процъфтява, семейството му благоденствува, че жените летят към него, че състоянието му — вместо да се стапя — се множи ли, множи.
Ала когато леко вдигнеше взор, зърваше на няколкостотин метра собствената си къща, тъпичка и височка, кацнала на Понт-о-Шанж, съзираше прозорците на кабинета си на първия етаж и виждаше сам себе си как стои до прозореца, как оглежда реката и как наблюдава изтичащата вода — както сега. С това красивият сън отлиташе и Балдини, застанал на Пон Нъоф, се отвръщаше по-съкрушен отпреди. Съкрушен както сега, когато се отдръпна от прозореца, отправи се към писалището и седна в креслото.
12
Пред него стоеше флаконът с парфюма на Пелисие. Слънчевите лъчи играеха в златистокафявата, бистрата, кристално бистрата течност. Съвсем невинна наглед, с цвят на светъл чай, а наред с четирите пети алкохол съдържаше и онази пета тайнствена смес, която разбунваше целия град. Тази петинка пък съдържаше три или тридесет различни вещества, намиращи се в строго обемно съотношение — единствено сред безброй възможните. Това бе душата на парфюма — доколкото можете да се говори за душа у парфюм, производство на този бездушен спекулант Пелисие — и си заслужаваше да издириш структурата й.
Балдини изсекна внимателно нос и спусна жалузите на прозорците, понеже пряката светлина увреждаше всяко благоухание и всяка по-фина концентрация. Извади от чекмеджето на писалището снежнобяла дантелена кърпичка и я разгърна. С леко завъртане на запушалката отвори флакона. При това държеше главата си отметната назад и стискаше с пръсти носа, тъй като за нищо на света не биваше да получи прибързана представа направо от шишето. Парфюм трябва да се мирише в разгърнато, във въздушно състояние, никога в концентрирано. Балдини поръси няколко капки върху кърпичката, повя я във въздуха, за да се изпари алкохолът, и едва тогава я поднесе към носа си. С три къси поривисти вдъхвания смръкна уханието като енфие, издиша го веднага и си повя с ръка; още веднъж смръкна в троен ритъм, а накрая пое издълбоко дъх и го заизпуска на бавни пресекулки, сякаш го плъзгаше по дълга полегата стълба. Хвърли кърпичката върху масата и се облегна назад в креслото.
Парфюмът бе отвратително добър. Този жалък Пелисие за нещастие бе кадърен. Голям майстор — нека Бог чуе жалбите ми — па макар и неук. Как му се щеше на Балдини „Амур и Психея“ да е негова рожба! Ни следа от ординерност. Парфюм с абсолютно класическа завършеност и хармония. И въпреки това омайно непознат. Бе свеж, но не сладникав. Притежаваше дълбочина, прекрасна, трайна, сластна, тъмнокафява дълбочина без претрупаност или прекомерна пищност.
Балдини се изправи едва ли не страхопочитателно и пак поднесе кърпичката към носа си.
— Чудесно, чудесно… — промърмори той и задуши алчно — има ведър характер, гальовен е, прилича на мелодия, мигом приповдига настроението… Глупости, какво ти настроение! — И ядно запрати кърпичката върху масата, обърна се и отиде в най-далечния ъгъл на стаята, сякаш засрамен от собственото си въодушевление.
Смешно! Да се впусне в подобни венцехваления! „Като мелодия. Вятър. Прекрасен. Добро настроение.“ Тинтири-минтири! Детски щуротии. Моментно впечатление. Стара грешка. Въпрос на темперамент. Вероятно — италианско наследство. Не бързай с преценката, докато пробваш! Това е правило номер едно, драги ми Балдини, стара ми овнешка главо! Мириши, щом като миришеш, а отсъждай, след като си помирисал! „Амур и Психея“ не е лош парфюм. Напротив, прилична стока. Умело скалъпена майстория. Да не река: ослепителна майстория. Че какво друго освен заслепяваща майстория можеш да очакваш от тип като Пелисие? Естествено, че обесник като него няма да изфабрикува какъв да е парфюм. Този пройдоха заслепява с висш майсторлък, заблуждава сетивата със съвършена хармония, вълк в овча кожа за класическото парфюмерийство, с една дума: чудовище с талант. А това е по-лошо от профански претенции.