Балдини се надигна. Вдигна жалузите и на заревото фигурата му просветна като вече изгорял, но още тлеещ факел. Загледа се в пурпурния ореол на слънцето над Лувъра и в нежния огнец по плочестите покриви. Под него реката блестеше като злато, корабите бяха изчезнали. Изглежда, че подухваше ветрец, защото повърхността на водата се браздеше от повеите му като люспи на риба, тук и там, все по-близо нещо блещукаше, сякаш великанска ръка ръсеше над водата милиони луидори, а за миг като че ли посоката на реката се промени: започна да тече към Балдини, една лъскава река от чисто злато.
Очите на Балдини бяха пълни с влага и тъга. Известно време постоя така, за да се полюбува на чудесната гледка. После рязко разтвори прозореца, отметна широко двете му крила и хвърли флакона с парфюма на Пелисие. Видя как шишето описа широка дъга, как цамбурна и за миг раздра блещукащия воден килим. В стаята нахлу свеж въздух. Балдини пое дълбоко дъх и усети как лигавицата на носа му отбъбва. После затвори прозореца. Почти в тази секунда се спусна нощта — като изневиделица. Златният изглед от града и реката замръзна в пепелявосив силует. В стаята изведнъж притъмня. Старецът бе застинал в предишната си поза и продължаваше да се взира навън. „Никого няма да изпратя утре у Пелисие — рече той и обгърна с ръце облегалото на фотьойла. — Няма! И никакви салони няма да обикалям! Ами ще отида утре при нотариуса, ще продам къщата и магазина. Ето какво ще направя. Е, баста!“ На лицето му се изписа упорит момчешки израз, а в душата му се разля чувство на щастие. Отново бе предишният, младият Балдини, смел и решителен както някога, наумил си да тръгне пак с главата напред, макар в случая да означаваше връщане назад. И то какво! Но не му оставаше нищо друго. Тия глупави времена не му даваха право на избор. Бог праща добри и лоши дни, обаче не иска да хленчим и да се вайкаме през лошите, а да се държим мъжки. И той бе дал знак. Кърваво-златистият мираж на града бе своего рода предупреждение: „Балдини, действувай, докато не е станало късно! Домът ти все още е непокътнат, складовете — пълни, все още можеш да получиш добра цена за западналия си магазин. Все още решаващата дума имаш ти. Наистина твоята цел съвсем не беше да завършиш скромно живота си в Месина, ала все пак е далеч по-достойно и богоугодно, отколкото да се сгромолясаш помпозно в Париж. Нека триумфира спокойно тая пасмина ново-богаташи като Бруе, Калто и Пелисие! Джузепе Балдини очиства терена. Но по своя воля — несломен и без да пълзи!“
Направо бе горд от себе си. И безкрайно облекчен. За пръв път от години насам изчезна вдървеността на гръбнака, която стягаше тила му и все по-раболепно изкорубваше раменете, и ето че без усилие стоеше изправен и освободен, и изпитваше радост. Дишаше леко. Ясно усети миризмата на „Амур и Психея“, която изпълваше стаята, но сега тя не можете да му стори нищо. Балдини бе променил живота си и се чувствуваше прекрасно. Щеше да се качи при жена си и да я уведоми за решението си, после щеше да отскочи до „Нотр Дам“, да запали свещ и да поблагодари на Бога за милостивия знак и за невероятната сила на характера, която Той бе дарил нему, Джузепе Балдини.
С почти младежка жар нахлузи перуката на олисялата си глава, намъкна синия сюртук, грабна свещника от писалището и напусна кабинета. Тъкмо запали кандилото на стълбището, за да освети пътя си нагоре към жилището, когато чу, че долу в партера се звъни. Това не бе песента на персийските звънчета в магазина, а дрезгавата камбана на черния вход — отвратителен грак, който всякога го бе дразнил. Често решаваше да я махне и замени с по-приятна, но винаги му се досвидяваше за хвърлените пари, а сега — осени го внезапна мисъл и той захихика доволно, — сега вече му е все едно; сега наедно с къщата ще продаде и пронизителното кречетало. Нека новият собственик му бере ядовете!