18
И тъй, Грьонуй с готовност получаваше напътствия в изкуството да вари сапун от свинска мас, да шие ръкавици от шагрен, да приготвя пудри от пшеничено брашно, бадемови трици и стрити корени от виолетки. Виеше благовонни свещици от дървени въглища, селитра и стърготини от санталово дърво. Пресобаше ориенталски пастили от мира, бензое и янтарно масло. Месеше тамян, шеллак, ветивер и канела на благовонни топчета. Пресяваше и бъркаше с шпатула пудри от смлени розови листенца, лавандула и кора от каскарила. Бъркаше мазило, бяло или венозносиньо, оформяше карминени червила, забъркваше каши от най-фини прахове за полиране на нокти и лъскане на зъби, с дъх на мента. Приготвяше къдрин за перуки, капки против брадавици, белила срещу лунички, беладона за очите, мазила с испанска муха за господата и тоалетен оцет за дамите. Без особен интерес, но безропотно и с успех Грьонуй учеше как се получават всякакви одеколончета и прахчета, тоалетни и разкрасителни артикулчета, как се приготвят букет от чайове и подправки, ликьори, маринати и какво ли още не, с една дума: всичко, на което Балдини можеше да го научи чрез обширните си традиционни познания.
И обратно: с особена жар слушаше наставленията на Балдини за приготвянето на тинктури, настойки и есенции. Неуморно можеше да мачка с винтовата преса горчиви бадемови ядки или да счуква зрънца мускус, или да кълца с двойния нож сиви мазни буци от амбра, или да стърже корени от виолетки, за да дигерира след това стърготините с чист алкохол. Запозна се с употребата на делителната фуния, с която маслото от пресованите лимонови кори се отделя от остатъчната мътилка. Научи се да суши билки и цвят — върху скари на сянка, както и да консервира шумолящи листа в делви и гърнета, запечатани с восък. Усвои изкуството да промива цветочни помади, да инфузира, да филтрира, да концентрира, да кларифицира и ректифицира.
Наистина работилницата на Балдини не беше пригодена за производство на цветочни и билкови масла в голям мащаб. А и в Париж едва ли биха се намерили необходимите количества пресни растения. От време на време обаче, когато на пазара можеха да се намерят евтино пресен розмарин, сал-вия, мента или анасон, или пък когато пристигнеше по-голяма пратка с грудки от ирис, валерианови корени, ким, индийско орехче и изсушен цвят от карамфил, у Балдини заиграваше сърцето на алхимика и той измъкваше огромния си аламбик — меден казан за дестилация с кондензно гърне отгоре, — поради което го кръстили „мавританска глава“, както гордо поясняваше той, с тоя казан още преди четиридесет години бил дестилирал лавандула направо на поляните по южните лигурийски склонове и луберонските хълмове. И докато Грьонуй надробяваше материала за дестилиране, Балдини с трескава бързина наклаждаше огъня в зиданото огнище — защото бързата обработка на продукта е алфата и омегата на занаята, — зареждаше медния казан с порядъчно количество вода на дъното, напълваше го с накълцания цвят, пъхаше мавританската глава в гърлото на казана и прикрепяше двете тръбички за втичащата и изтичащата вода. Това рафинирано охладително съоръжение — обясняваше той — направил допълнително, защото по негово време охлаждането на полето ставало само с въздух. После разпалваше огъня.
Бавно-бавно течността в казана завираше. След малко, първо на капки, а после на тънка струйка през преливника на мавританската глава, дестилатът започваше да изтича във флорентинската стъкленица с двата чучура, която Балдини подлагаше отдолу. Първоначално дестилатът изглеждаше нищо и никакъв: като рядка мътна чорба. Постепенно обаче, и то след като заменяха пълната стъкленица и я оставяха встрани, мътилката се разслояваше на два пласта: долу падаше цветочната и билковата вода, горе изплуваше дебелият пласт етерично масло. Излееше ли се нежноуханната вода внимателно през долния чучур на флорентинското шише, оставаше само чистото масло, есенцията, силната миризма на растението.