Грьонуй беше запленен от процеса. Ако нещо в този живот бе разпалвало в душата му възторг — наистина невидим за окото, ала скътан нейде дълбоко, горящ със студен пламък възторг, — то бе именно този метод: с огън, вода, пара и умно измъдрувана апаратура да се изтръгва уханната душа на нещата. Тази уханна душа — етеричното масло — беше най-хубавото в тях, беше единственото, което го интересуваше. Не го бе грижа за глупавия остатък: цвят, лист, шушулка, плод, окраска, красота, жизненост и всичко там излишно. То бе само обвивка и баласт. Мястото му бе на бунището.
От време на време, щом дестилатът се разводнеше, те сваляха аламбика от огъня, отваряха го и изтърсваха разварената листна маса. Лигава и безцветна, тя приличаше на разкисната слама, на избелели от слънцето кости на малки птички, на преварен зеленчук; бе блудкава и влакнеста, разкашкана, едно нищо и никакво, гадно мъртвешка, кажи-речи — лишена от собствен аромат. Изхвърляха я през прозореца в реката. После зареждаха с нов цвят, допълваха вода и връщаха аламбика на огнището. И пак завираше казанът, и пак във флорентинската стъкленица изтичаше жизненият сок на растенията. Това често траеше цяла нощ. Балдини се грижеше за огнището, Грьонуй държеше под око стъклениците — между зарежданията нямаше друга работа.
Седяха край огъня на трикраки столчета, опиянени от магията на тумбестия казан, и двамата захласнати, макар по различни причини. Балдини се любуваше на жаравата, на искрящия пурпур на пламъка и на медта. Обичаше пукота на цепениците, бълбукането на аламбика, защото му напомняше за добрите стари времена. Така можеше да помечтае! Донасяше от магазина бутилка вино, защото ожадняваше от жегата, и пак си пийваше винце като в добрите стари времена. И подхващаше истории за тях, безконечни истории. За Испанската война от хиляда седемстотин и първа до и четиринадесета, за чийто развой имал голям принос в битката срещу австрийците; за камизарите, с които се подвизавал из Севенските планини, за дъщерята на някакъв хугенот от Естерел, която, опиянена от лаванда, му се отдала. За един горски пожар, с който насмалко да изпепели цял Прованс, и то сто на сто, защото духал силен мистрал; и за дестилирането разказваше, все до него опираше, направо на поляните, нощем, на луна, с вино и песента на щурците; за някакво лавандулово масло, което добил тогава, тъй фино и силно, че било равно на среброто; за чирашките години в Генуа, за годините на странствуване като калфа; за някакъв град Грас, където имало толкова много парфюмеристи, колкото обущари — другаде, че някои от тях били от богати по-богати, че живеели като принцове, в разкошни къщи със сенчести градини и тераси, с ламперии в трапезариите, където се хранели в порцеланови чинии и със златни прибори…
Такива истории разправяше Балдини, пийваше си вино, а от виното, жаравата и въодушевлението от собствените преживелици страните му пламваха огненочервени. Грьонуй обаче, седнал по-настрани в сянка, изобщо не слушаше. Не го интересуваха стари истории, интересуваше го единствено новият процес. Той не отместваше очи от отливника на аламбика, откъдето изтичаше тънката струйка, и докато се взираше, си представяше, че самият той е такъв аламбик, в който бълбука дестилат, изтича като този тук, само че по-качествен, по-нов, по-необичаен, дестилат от ония изискани растения, които е култивирал сам в душата си, които цъфтяха там, непомирисани от никого освен от него, и които с неповторимия си аромат щяха да превърнат света в уханен Едем10, където обонятелното му съществувание щеше да бъде отчасти поносимо. Да се превърне в огромен аламбик, който да залее целия свят със собственоръчно изработен дестилат — това бе блянът, на който се бе посветил Грьонуй.
Докато Балдини, подклаждан от виното, се впускаше във все по-безпътни истории какво било едно време и все по-пламенно нагазваше в собствения си екстаз, Грьонуй бързо се отърсваше от гротескните си фантасмагории. Първо прогонваше от главата си големия аламбик и се замисляше как да оползотвори новопридобитите знания за близките си цели.
19
Не мина много и той стана специалист в областта на дестилацията. Установи — и за това му помогна повече собственият нос, отколкото постулатите на Балдини, — че пламъкът е от решаващо значение за качеството на дестилата. Всяко растение, всеки цвят, всяка дървесина и всеки маслодаен плод изискваха индивидуална процедура. Едни трябваше да се обработват с пара, други да се варят по-умерено, а някои цветове даваха най-доброто от себе си, когато къкреха на слаб огън.