ВТОРА ЧАСТ
23
В момента, когато къщата на Джузепе Балдини се сгромоляса, Грьонуй се намираше по пътя за Орлеан. Зад гърба си бе оставил венеца от изпарения на големия град и с всяка крачка, с която се отдалечаваше, въздухът наоколо ставаше все по-бистър и по-свеж. Сякаш се пречистваше. Вече не се сменяха в лудешки бяг стотици хиляди миризми, а следваха малко на брой, уханието на пясъчния път, на поляните, пръстта, растенията, водата. Вееха се над земята като дълги ленти — бавно издуващи се, бавно чезнещи, без рязко прекъсване.
Грьонуй възприемаше тази простота като избавление. Безметежните ухания галеха обонянието му. За пръв път в живота си не стоеше нащрек, че с всяко отваряне на ноздрите ще надуши нещо ново, неочаквано, враждебно или пък че ще изтърве нещо приятно. За пръв път в живота си дишаше почти свободно, без да дебне с носа си. „Почти“ — казваме ние, защото в действителност нищо не можеше да мине свободно през носа на Грьонуй. Дори когато нямаше повод, в него будуваше инстинктивна резервираност към всичко, що идеше отвън и трябваше да допуска в душата си. През целия си живот, дори в редките мигове на удовлетворение, на доволство, а може би дори в изблик на щастие, той предпочиташе да издишва, вместо да вдишва — тъй, както бе започнал битието си: не чрез много обещаващо вдихание, а чрез кански писък. Но като изключим това ограничение, което у него бе и органическа предразположеност, Грьонуй се чувствуваше все по-добре и по-добре, докато Париж оставаше далеч назад — дишаше все по-леко, крачеше все по-окрилено, дори навремени намираше сили да поизправи гръб, така че, гледан отдалеч, почти можеше да се каже, че прилича на обикновен чирак, тоест на съвсем нормален човек.
Но най-волно се чувствуваше, защото се бе избавил от хората. В Париж те се гъчкаха така, както в никой друг град по света. Шест-седемстотин хиляди души живееха в Париж. Улиците и площадите гъмжаха от тях, а къщите бяха претъпкани от мазето до тавана. Едва ли имаше кътче в Париж, където да не се бе вгнездил човекът, нямаше камък или парче земя, което да не вони на човешко.
Едва сега осъзна, че цели осемнадесет години това валмо човешки изпарения, отгдето се измъкваше, го бе потискало като задуха пред буря. Досега бе смятал, че трябва да се крие в черупката си от света като цяло. Ала не светът бе причината, а хората. Иначе със света, с обезлюдения свят явно можеше да се живее.
На третия ден от пътешествието си той попадна в гравитационното поле на орлеанските миризми. Далеч преди някакъв видим признак да подскаже близостта на града, Грьонуй долови във въздуха сгъстяването на човешките изпарения и въпреки първоначалното си намерение, реши да заобиколи Орлеан. Не му се искаше душният човешки климат тъй скоро да унищожи току-що придобитата свобода да диша на воля. Описа широка дъга, при Шатоньоф се натъкна на Лоара и я пресече при Сюли. Дотам му стигна запасът от салам. Купи си ново парче и като изостави течението на реката, пое към вътрешността на страната.
Сега отбягваше не само градовете, отбягваше и селата. Беше като пиян от все по-разреждащия се, все по-чуждия на човешко присъствие въздух. Приближаваше някое селище или усамотено имение само за да си набави провизии, купуваше хляб и отново потъваше в горите. След няколко седмици дори срещите с малцината странници по уединените пътища му дойдоха до гуша, не можеше да понася повече характерния мирис на селяните, които косяха по ливадите пролетната трева. Плахо заобикаляше всяко стадо овце — не заради овцете, а заради миризмата на пастира. Удряше пряко през полето, предпочиташе да заобикаля с левги, надушеше ли насрещен ескадрон, макар на няколко часа път. Не защото се страхуваше като другите чираци и скитници, че ще бъде проверен, че ще му поискат документи, че ще го приберат за военна служба (той дори не знаеше, че има война), а единствено и само защото му се повдигаше от човешката миризма. И така, планът му да стигне по най-краткия път до Грас се изпари от само себе си и не по негово решение; планът му, така да се каже, се стопи в свободата, както всички останали планове и намерения. Грьонуй вече не вървеше към някаква цел, а бягаше по-далеч и по-далеч от хората.
Накрая вървеше само нощем. Денем се пъхаше в ниския шубрак, спеше под храстите, в гъстака, на възможно най-недостъпните места, свит на кравай като животно, метнал през глава землистокафявия чул, забил нос в свивката на лакътя, извърнат към земята, та и най-беглият мирис на чуждо да не смущава сънищата му. По заник слънце се събуждаше, вирваше нос във всички посоки и едва когато подушеше, че и последният селянин се е прибрал от нивицата си, а най-куражлията друмник е намерил подслон, преди да се спусне тъмата, едва когато нощта с мнимите си опасности изметеше земята от хора, Грьонуй изпълзяваше от скривалището и продължаваше пътя си. Не му трябваше светлина, за да вижда. Още в началото на пътешествието си, когато се движеше денем, той затваряше очи и се ориентираше само с носа си. Яркият колорит на местността, ослепителният блясък, внезапният контраст му причиняваха болка в очите. Нравеше му се само лунната светлина. Лунната светлина не познаваше багри и едва очертаваше контурите на местността. Застилаше земята с мръсносивкав воал и задушаваше живота поне през нощта. Този сякаш излят от олово свят, в който не трепваше нищо освен вятъра, понасящ се като сянка сегиз-тогиз над върхарите, в който не съществуваше нищо освен уханията на голата пръст — беше единственият свят с някаква стойност за Грьонуй, защото приличаше досущ на света в неговата душа.