Ала когато се събуди, не се събуди в пурпурния салон на своя пурпурен замък зад седемте зида и не сред пролетните поля от ухания в душата си, а в каменния трем, в дъното на тъмния проход, върху голата земя, в непрогледен мрак. И му се гадеше от глад и жажда, и зъзнеше от студ, и се чувствуваше тъй смазан като непоправим пияница след нощен гуляй. На четири крак изпълзя от галерията.
Навън бе кой знае кое време от денонощието, на здрачаване ли, на зазоряване ли, ала и среднощ мъждукащите звезди бодяха очите му като с игла. Въздухът му се стори запрашен, смъдящ, изгарящ дробовете; пейзажът — груб, постоянно се спъваше по камънаците. Дори и най-нежните миризми звучаха някак строго и браздяха върху отвикналото му от света обоняние. Грьонуй, кърлежът, бе станал уязвим като рак, изоставил къщичката си и тръгнал гол из морето.
Спря до цепнатината с водата и заблиза влагата от сами скалата, час, два, беше истинско изтезание, времето нямаше край, времето, през което действителният свят изгаряше кожата му. После откъсна от камъните няколко кичура мъх, напъха ги в устата си, клекна, изходи се, докато дъвчеше — бързо, бързо, всичко трябваше да минава бързо, и сякаш бе влечуго, съзряло ястреби във висинето, се шмугна като подгонен обратно в пещерата, чак до дъното й, където бе проснат конският чул. Най-сетне се озова на сигурно място.
Облегна гръб о отломъците, изпружи нозе и зачака. Сега тялото му трябваше да остане неподвижно, съвсем неподвижно, като съд, който заплашва да се разплиска от много движения. Постепенно успя да овладее дъха си. Възбуденото му сърце се успокои, вътрешният прибой на вълните бавно утихна. И внезапно се сипна самотата и като черна огледална повърхност покри душата му. Затвори очи. Тъмната врата към душата му се открехна и той влезе вътре. Започна поредното представление в душевния театър „Грьонуй“.
28
Така отминаваха ден подир ден, седмица подир седмица, месец подир месец. Така отминаха седем години. През това време навън по земята бушуваше война, и то световна война. Биеха се в Силезия и Саксония, в Хановер и Белгия, в Бохемия и Померания. Ако по пътя не ги пипнеше тиф, войските на краля гинеха в Есен и Вестфалия, по Балеарските острови и Мисисипи, в Индия и Канада. На човечеството бойната струваше един милион жертви, на френския крал — колониите, а на всички воюващи държави — толкова много пари, че най-сетне, с натежали от мъка сърца, коронованите глави решиха да я прекратят.
Веднъж през зимата Грьонуй едва не замръзна, без да усети. Пет дни беше лежал в пурпурния си салон и когато се събуди в пещерата, се бе вкочанясал от студ. Веднага пак затвори очи, за да доспи до смъртта си. Ала във времето настъпи рязка промяна, размрази Грьонуй и така го спаси.
Веднъж пък натрупа такъв дълбок сняг, че той не намери сили да се добере до лишеите. Тогава се храни само със замръзнали прилепи.
Веднъж пък пред пещерата намери мъртъв гарван. Изяде го. Това бяха единствените събития, които през тия седем години му напомниха за съществуването на външния свят. Иначе продължаваше да си живее само в своята планина, само в сътвореното от него душевно царство. И той би останал тук до смъртта си (защото не му липсваше нищо), ако не бе настъпила катастрофа, която го прокуди от планината и го изплю обратно в света.
29
Катастрофата не бе земетръс, ни горски пожар, ни свличане на скална маса, ни срив в галерията. Това въобще не бе външна катастрофа, а душевна и поради тази причина — още по-страшна, защото блокира избрания от Грьонуй път за бягство. Тя го сполетя в съня. По-точно казано, в съновидението му. И още по-точно — в съня, в съновидението, в сърцето, във фантазията му.
Лежеше на канапето в пурпурния салон и спеше. Край него се търкаляха празни бутилки. Бе препил и като капак — цели две бутилки от уханието на червенокосото девойче. Май много му бе дошло, защото сънят му, ако и мъртвешки, този път не бе спокоен, а прорязан с кошмарни слузести жилки. Тази слуз бяха ясно доловими късчета миризми. Из-първом се носеха на тънки нишки покрай носа му, после нишките започнаха да се сгъстяват като облаци. Струваше му се, че е застанал насред мочурище, от което се надига мъгла. Мъглата се издигаше все по-високо и по-високо. Скоро мъглата обгърна изцяло Грьонуй, просмука го и сред валмата й не остана ни грам въздух. Ако не искаше да се задуши, той трябваше да я вдишва. А мъглата, както казахме, бе всъщност някаква миризма. И Грьонуй знаеше що за миризма е това. Мъглата бе собствената му миризма. Неговата миризма, собствената миризма на Грьонуй бе тази мъгла.