Ала най-ужасяващото бе неспособността на Грьонуй да подуши тази миризма, макар да съзнаваше, че това е неговата собствена миризма. Колкото и да се давеше в себе си, той не можеше да се помирише за нищо на света!
Когато проумя истината, нададе кански вик, сякаш жив го деряха. Викът му разруши стените на пурпурния салон, зидовете на замъка, изтръгна се от сърцето му, понесе се над ровове, тресавища и пустини, втурна се като огнена стихия над нощния пейзаж на душата му, прокънтя в устата му, закриволичи през галерията навън по света, над платото Сен Флур — сякаш планината изрева. Грьонуй се събуди от собствения си вик. В пробудата си той размахваше ръце, като да разпръсне непоносимата мъгла, която не можеше да помирише, която искаше да го задуши. Бе изплашен до смърт, тресеше се с цяло тяло от смъртен страх. Ако викът му не бе раздрал мъглата, той щеше да се удави в самия себе си — каква ужасна смърт. Побиха го тръпки при тая мисъл. И докато, още треперещ, се опитваше да събере обърканите си и подплашени мисли, проумя със сигурност едно нещо: че ще промени живота си, само за да не му се присъни повторно този кошмар. Втори път нямаше да издържи.
Заметна се с конския чул и изпълзя навън. Бе пред пладне, пред пладне в края на февруари. Грееше слънце. Земята миришеше на влажен камък, на мъх и вода. Вятърът донасяше едва доловим дъх на анемонии. Седна на земята пред пещерата. Слънцето го напече. Вдъхна свежия въздух. Още го побиваха тръпки, сетеше ли се за мъглата, от която се бе измъкнал, но потръпна и от доволство, когато усети топлината по гърба си. Слава Богу, че още съществува, този външен свят, за да има къде да избяга! Как ли щеше да се отърси от ужаса си, ако на изхода на галерията не бе намерил света? Никаква светлина, никаква миризма, нищичко — само тази ужасна мъгла: вътре, вън, навред…
Постепенно шокът премина. Постепенно здравата хватка на страха се отпусна и Грьонуй се почувствува по-сигурен. Към пладне бе възвърнал вече самоувереността си. Поднесе показалец и среден пръст към носа си и ги помириса. Долови влажния, подправен с дъх на анемонии пролетен въздух. Пръстите обаче не миришеха на нищо. Обърна ръка и помириса дланта си. Усети топлината й, но нищо повече. Запретна прокъсания ръкав на ризата си и зарови нос в свивката на лакътя. Знаеше, че там е мястото, където всеки човек мирише на себе си. Но пак не подуши нищо. Не подуши нищо и под мишниците си, нищо по нозете, по срамните части, никъде, докъдето можа да се наведе. Беше направо гротескно: той, Грьонуй, който можеше да подуши всеки друг човек от левга разстояние, не бе в състояние да подуши собствения си член на разстояние, по-малко от педя! Въпреки това не изпадна в паника и след като хладнокръвно размисли, си рече следното: „Не ще да е, че аз не мириша, защото по принцип всичко мирише. По-скоро не мога да помириша на какво мириша аз, защото от рождението си, ден из ден, съм мирисал какво ли не и носът ми е претръпнал към собствената ми миризма. Ако можех да я отделя от себе си — или поне част от нея — и след време, когато отвикна, опитам пак, тогава ще я доловя, значи ще успея да се помириша.“
Отметна конския чул и взе да съблича дрехите си или по-скоро това, което бе останало от дрехите му — парцали, дрипи събличаше той. Седем години наред не бе ги отделял от тялото си. Те трябваше да са просмукани изцяло от неговата миризма. Хвърли ги накуп пред входа на пещерата и тръгна. После за пръв път от седем години насам се изкачи пак на върха. Застана на същото място, където бе стоял навремето, когато пристигна, обърна носа си на запад и се изложи на свирещия около голото му тяло вятър. Целта му беше да се проветри издъно, да се напомпа дотолкова със западния вятър — тоест с миризма на море и влажни ливади, — че тя да надмогне миризмата на собственото му тяло и така да се създаде мирисна разлика между него, Грьонуй, и дрехите му, която той да успее да долови по-ясно. За да влиза в носа му възможно по-малко от собствената му миризма, той се наведе силно напред, източи брат доколкото можеше срещу вятъра и изпъна ръце назад. Приличаше на плувец преди скок.
В тази извънредно смешна поза прекара часове, при което отвикналата му от светлина личинковобяла кожа се зачерви като лангуста, макар слънцето да бе още слабо. Надвечер слезе пак до пещерата. Отдалеч зърна купчинката дрехи. Последните метри стисна носа си и го пусна чак когато се надвеси над тях. Взе проба, както бе научил от Балдини, пое въздух и го изпусна на пресекулки. За да улови миризмата, сви длани на камбанка над дрехите си и пъхна нос в нея като нейно езиче. Какво ли не опита, за да подуши от дрехите собствената си миризма. Но миризмата я нямаше в тях. Категорично я нямаше в тях. Хиляди други миризми имаше в тях. Миризма на камък, пясък, мъх, смола, гарванова кръв — дори миризмата на салама, дето бе купил преди години близо до Сюли, се долавяше все още добре. Дрехите му представляваха дневник на миризмите от последните седем-осем години. Не съдържаха само собствената му миризма, миризмата на този, който ги бе носил неотлъчно, през цялото време.