— Мосю — издума най-сетне той, — аз съм във възторг от себе си. Потресен съм от собствената си гениалност. Наистина никога не съм се съмнявал в правилността на моята флуидална теория, наистина никога, но да я видя потвърдена в терапевтичната практик, за мен е потресаващо. Вие бяхте животно и аз ви направих човек. Едно направо богоравно дело. Разрешете да се покъртя от себе си! Застанете пред онова огледало там и се погледнете! За пръв път в живота си ще проумеете, че сте човек — е, не някакъв изключителен или с нещо забележителен, но все пак доста сносен човек. Идете, мосю! Погледнете се, дивете се на чудото, което сторих с вас!
За пръв път някой се обръщаше към Грьонуй с „мосю“. Той отиде до огледалото и се взря. До ден-днешен още не се бе виждал в огледало. Съгледа някакъв господин с хубава премяна от синьо кадифе, с бяла риза и копринени чорапи и съвсем инстинктивно сгуши глава в рамене, както винаги се бе свивал пред подобни фини господа. Но финият господин отсреща също сви глава в рамене и докато Грьонуй отново се изправяше, господинът срещу него стори същото, а после и двамата се вцепениха и започнаха да се фиксират.
Най-силно го порази фактът, че има невероятно нормален вид. Маркизът имаше право: Грьонуй не изглеждаше нито особено, нито добре, ала и не чак дотам грозен. На ръст бе малко дребноват, тялото му малко тромаво и килнато наляво, лицето му бе малко безизразно, накратко казано — изглеждаше като хилядите други люде. Ако сега тръгне навън по улицата, никой няма да се извърне подире му. Дори и на него самия нямаше да направи впечатление, ако срещне някой със същия вид. Макар че щеше да подуши, че този някой освен на виолетки мирише някак по-силно от господина в огледалото и оня, дето стоеше пред него.
Все пак преди десет дни селяните се бяха разбягали с писъци, когато го видяха. Тогава Грьонуй не се чувствуваше по-различно, отколкото сега, и сега, като затвори очи, не се почувствува по-различно от тогава. Той вдъхна въздуха, който идеше от тялото му, и пое нискокачествения парфюм, миризмата на кадифето и прясно подлепената кожа на обущата; пое миризмата на коприна, на пудра, на талк, както и слабото ухание на сапуна от Потоси. И внезапно осъзна, че не бульонът от гълъби и вентилационният фокус-мокус бяха направили от него нормален човек, а единствено и само няколкото дрехи, прическата и лекият козметичен маскарад.
Той поотвори леко очи и видя как господинът от огледалото го гледа също с леко поотворени очи, как по карминените му устни се плъзва усмивка, сякаш искаше да му даде знак, че не го намира чак толкова несимпатичен. Също и Грьонуй намери, че господинът от огледалото — този преоблечен като човек, маскиран, безмирисен образ — не изглежда чак толкова зле; поне му се стори, че ако маската се доизпипа, образът отсреща би оказал някакво въздействие върху околния свят, на което той, Грьонуй, не се бе считал способен. Той кимна на образа и видя, че докато отвръщаше на поздрава, другият скрито изду ноздри…
31
На следващия ден — маркизът тъкмо го учеше на основните галантни маниери, пози и танцови стъпки във връзка с предстоящата поява в обществото — Грьонуй се престори, че се задушава, и привидно отмалял, припадна на един диван.
Маркизът побесня от яд. Развика се за слуги, развика се за ветрила и преносими вентилатори и докато прислугата припкаше в изпълнение на заповедите, той коленичи до Грьонуй и започна да му вее с кърпичка, напоена с парфюм от виолетки, заклинаше го и буквално през сълзи го умоляваше да стане, да не предава Богу дух тъкмо сега, ами ако някак е възможно, да почака до вдругиден, инак оцеляването на флуидалната теория било крайно застрашено.
Грьонуй се виеше и гърчеше, пъхтеше и стенеше, отблъскваше кърпичката, докато накрая драматично се свлече от дивана и изпълзя до най-отдалечения ъгъл на стаята.
— Не този парфюм! — изстена той като с последни сили. — Не този парфюм! Той ме убива!
Едва след като Тайад-Еспинас изхвърли през прозореца кърпичката, а напарфюмирания си с виолетки сюртук — в съседното помещение, Грьонуй се престори, че пристъпът отзвучава и обясни с по-спокоен глас, че като парфюмерист притежавал професионално чувствителен нос и винаги — особено сега, по време на оздравяването — реагирал остро на някои миризми. Че точно дъхът на виолетки — едно само по себе си нежно цвете — го преследвал натрапливо, можел да си обясни само с факта, че парфюмът на маркиза бил приготвен с по-високо съдържание на екстракт от корените му, който поради подземния си произход действувал пагубно на лица като него, Грьонуй, засегнат от леталния флуид. Още вчера, когато за първи път употребили парфюма, му притъмняло пред очите, а днес, след като многократно бил вдишвал миризмата на корените, му се сторило, че отново ще го хвърлят в онази ужасна дупка под земята, където бил вегетирал цели седем години. Съществото му възроптало, защото, след като веднъж господин маркизът чрез своето изкуство го бил дарил с живот като човек в пречистен от флуиди въздух, по-скоро би умрял на място, отколкото пак да попадне под властта на омразния флуид. Все още стомахът му се свивал на топка при мисълта за парфюма от корени. Ала бил твърдо убеден, че ще се възстанови мигновено, ако маркизът му разреши да разработи свой парфюм, за да прогони напълно натрапливия дъх на виолетки. Имал предвид една лека аерирана нотка, която се състояла от високо-надземни съставки, като вода от бадемов цвят и портокал, от евкалиптово масло, борови иглички и кипарис. Едно напръскване на дрехите, няколко капки по шията и бузите — и веднъж завинаги щял да стане неуязвим за повторен мъчителен пристъп, какъвто току що бил получил…