Това впрочем бяха търговците на едро, които разполагаха с истински кантори за благовония. Често къщите им не подсказваха нищо, фасадите към улицата бяха по еснафски скромни. Но що се криеше зад тях в складове и грамадни изби, що за бъчви с масла, камари най-фин лавандулов сапун, галони с цветочни води, вина, алкохол, бали парфюмиран шагрен, чували, ракли и сандъци, претъпкани с подправки — Грьонуй подушваше всичко с подробности дори и през най-дебелите зидове, — бе истинско съкровище, каквото не притежаваха и принцовете. Щом поемеше по-дълбоко дъх, щом подушеше разположените откъм улицата безлични дюкяни и складове, откриваше, че отвъд тези еснафски домове има от луксозни по-луксозни неща. Край малки, но прелестни градини, в които цъфтяха зокуми и палми и ромоняха изящни, обточени с цветни лехи водоскоци, бяха разположени пе-образно същинските крила на имота най-често с изглед на юг: окъпани от слънце, тапицирани с коприна покои — на горните етажи; пищни, облицовани с екзотично дърво салони — наравно с градината; и трапезарии, изнесени понякога на открити тераси, в които — според думите на Балдини — се хранели със златни прибори от порцеланови чинии. Господата зад тези скромновати кулиси миришеха на злато и мощ, на тежко, осигурено богатство и на него те миришеха по-силно от всичко онова, което Грьонуй бе помирисвал от този сорт по пътя си из провинцията.
Пред един от тези камуфлирани палати той се застоя по-продължително. Къщата се намираше в началото на улица „Дроат“, главна улица, прорязваща града по цялата му дължина от запад на изток. Наглед — нищо и никаква, е, фасадата й бе малко по-широка и по-разкошна в сравнение с околните огради, но ни най-малко внушителна. Пред портата бе спряла каруца с бъчви, които изтъркулваха по широка дъска. Втора каруца чакаше ред. Един мъж с книжа влезе в кантората и пак излезе, придружен от друг, а двамата изчезнаха през портата. Грьонуй стоеше отсреща и наблюдаваше суетнята. Това, което ставаше наоколо, не го интересуваше. Но продължаваше да стои. Нещо го задържаше.
Затвори очи и се съсредоточи върху долитащите откъм сградата миризми. Ето миризмата на бъчви, оцет и вино; после — стотиците тежки миризми на склада; после — миризмите на богатството, които се процеждаха през зидовете като ситна златна пот; и най-подир — нежните ухания от някаква градина, която вероятно се намираше зад къщата. Никак не бе лесно да се уловят точно те, защото се виеха над фронтона и се спускаха долу, на улицата, само във вид на тънки нишки. Грьонуй разпозна магнолия, зюмбюл, вълча ягода и зокум… но май в тази градина витаеше още нещо, нещо дяволски хубаво, някакво ухание, тъй изискано, каквото до ден-днешен не бе галило носа му — или не, веднъж… Трябваше да предприеме нещо.
Помисли дали просто да не влезе направо през портата, но с разтоварването и огледа на бъчвите вече се занимаваха толкова много мъже и сигурно щяха да го забележат. Реши да се върне назад по улицата, за да види дали няма я пряка, я проход, които да водят покрай крилото на къщата. След няколко метра стигна градската порта в началото на улица „Дроат“. Премина я, свърна веднага вляво и продължи надолу все покрай градската стена. Не след дълго улови уханието на градината — отначало слабо, примесено още с въздуха от полята, после все по-силно и по-силно. Най-сетне разбра, че е съвсем наблизо. Градината свършваше при градската стена. Той се намираше съвсем близо до нея, като се отдалечи малко, успя да зърне над зида върхарите на портокалови дървета.
Отново затвори очи. Заляха го уханията от градината, контурите на които се очертаваха ясно като цветните ивици на дъгата. А сред тях оня — важният, нему драгоценният. Изби го гореща пот от блаженство и веднага след нея студена — от ужас. Кръв нахлу в главата му като пипнато на местопрестъпление хлапе, оттече се към слабините и пак нахлу нагоре, и пак се оттече надолу, а той стоеше като вкаменен. Съвсем неочаквано бе дошла тази уханна атака. За миг, за един дъх време, за цяла вечност му се стори, че времето се удвоява или окончателно се губи, защото вече не знаеше сега сега ли е, тук тук ли е, или по-скоро това „сега“ не беше ли „тогава“ и това „тук“ не беше ли „там“, по-точно — улица „Маре“ в Париж, септември 1753 година: уханието, долитащо откъм градината, беше уханието на червенокосото девойче, което бе убил тогава. Щастието, че отново е открил по света същото ухание, наля очите му със сълзи. Мисълта, че може да не е истина, го изплаши до смърт.