По някое време Дрюо решаваше, че мазнината се е наситила и повече не може да поглъща ухание. Загасяха огъня, прецеждаха гъстата каша за последен път и я изсипваха във фаянсови тигли, където тя скоро се сгъстяваше до чудно уханна помада.
Това бе часът на мадам Арнюлфи, която пристигаше, за да прегледа скъпоценния продукт, да надпише тиглите и да нанесе качеството и количеството в книжата си. След като собственоръчно похлупваше, запечатваше и отнасяше тиглите в прохладните дълбини на зимника, тя надяваше черната си рокля, нагласяше вдовишкия воал и започваше обиколката си по търговци и търговски къщи из града. С прочувствени слова тя описваше пред господата положението си като самотна жена, изчакваше предложенията, сравняваше цените, въздъхваше и най-подир продаваше или не продаваше. Помадите, съхранявани на хладно, траеха дълго. И ако понастоящем цените не бяха задоволителни — кой знае! — може пък зимъс или напролет да скочат до небето. Освен това трябваше добре да премисли дали, вместо да продава стоката си на тия бакали, не вземе да я натовари в съдружие с други дребни производители на някой кораб за Генуа, или пък да се включи в кервана за есенния панаир в Бокер — разбира се, рисковано, ала в случай на успех — извънредно доходно начинание. Мадам Арнюлфи старателно претегляше и сравняваше всичките възможности, а понякога ги съчетаваше, като една част от съкровищата си продаваше, друга — скътваше, а трета изтъргуваше на свой риск. Ако при своите проучвания подразбереше, че пазарът за помадата е преситен и в близко бъдеще положението няма да се измени в нейна полза, тя бързо поемаше към къщи, развяла воал, и нареждаше на Дрюо да преработи цялата продукция и да я превърне в масло абсолю.
И тогава наново изваждаха помадата от зимника, затопляха я най-внимателно в похлупени гърнета, прибавяха й спирт и с една вградена бъркалка Грьонуй я разбъркваше из дъно, след което я промиваше. Връщаха тази смес в зимника, тя изстиваше скоро, алкохолът и мазнината се разслояваха, насипваха алкохола в шишета. Сега той представляваше, тъй да се каже, парфюм, само че извънредно силен, докато останалата помада бе загубила по-голямата част от аромата си. Значи ароматът на цветята още веднъж бе преминал от една среда в друга. Ала операцията не приключваше и с това. След внимателно филтриране през газени кърпи, които задържаха и най-дребните бучици мазнина, Дрюо изсипваше парфюмирания алкохол в малък аламбик и бавно го дестилираше на слаб огън. Това, което оставаше в широката част след изпаряването на алкохола, бе нищожно количество бледо оцветена течност, добре позната на Грьонуй, каквато обаче по качество и чистота не бе помирисвал нито у Балдини, а още по-малко — у Рюнел: етеричното масло от цветовете, безукорният аромат, концентриран стохилядократно В локвичка есанс абсолю. Това абсолю вече не миришеше приятно. То миришеше интензивно, почти болезнено остро и лютиво. Ала само една капка от него, разтворена в литър спирт, бе достатъчна, за да го съживи и да възкреси цяла поляна с цветя.
Добивът бе ужасяващо малък. Течността стигна точно за три флакончета. Само три флакончета бяха останали от милионите цветчета. Но тези флакончета струваха цяло състояние още тук, в Грас. Къде-къде повече, когато ги изпратят в Париж или Лион, в Гренобъл, Генуа или Марсилия! При Вида на тези шишенца очите на мадам добиха болезнено красив израз, тя ги галеше с поглед, а когато ги взе в ръка, за да ги затвори с шлифованите запушалки, затаи дъх — да не би да издуха някой атом от драгоценното съдържание. И за да не се разлеят или изветрят, тя запечата гърлата им с разтопен восък, уви ги като капсули в рибен мехур и ги затегна здраво с конец. После ги нареди В облицовано с Вата ковчеже и го заключи в зимника зад девет ключалки.
37
През април мацерираха жълтуга и цвят от портокал, през май — цяло море от рози, чието ухание потопи града месец занапред В сметанено-сладостна, невидима омара. Грьонуй работеше като вол. Скромно, почти раболепно, вършеше цялата черна работа, с която го товареше Дрюо. Ала докато — наглед скудоумен — въртеше бъркалката, изстъргваше с шпатула остатъците, плакнеше чебурите, чистеше работилницата или мъкнеше дърва за огъня, от вниманието му не убягваше нищо от ключовите моменти на занаята, нищо от метаморфозата на уханията. По-прецизно и от самия Дрюо — а именно с носа си — Грьонуй следеше и контролираше зорко пътя на уханията от цветните листенца, през мазнината и спирта, до скъпоценните флакон-чета. Дълго преди Дрюо да забележи, той подушваше кога мазнината се е прегряла, кога цветчетата са се изцедили докрай, кога кашата се е наситила с благоухание, подушваше какво става вътре в съдовете и точно в кой момент трябва да се преустанови дестилацията. Понякога си позволяваше да дава мнение, естествено, съвсем необвързващо и без да се отказва от раболепното си държане. Струвало му се — изкривяваше едва чуто уста, — че мазнината е започнала да се прегрява; смятал, че е почти време да прецеждат; някак си имал чувството, че спиртът в аламбика се е изпарил… А Дрюо, който едва ли бе самата интелигентност, но в никакъв случай безнадеждно тъп, установи с времето, че най-правилни решения взима, когато вършеше или нареждаше тъкмо това, за което „така мислел“ или „имал някакво чувство“ Грьонуй. И тъй като Грьонуй никога не изразяваше нескромно и нафукано какво „смятал“ или какво „чувствувал“, тъй като никога — преди всичко никога в присъствието на мадам Арнюлфи! — не би поставил под съмнение, та дори на шега, авторитета и по-високия ранг на Дрюо като пръв калфа, Дрюо не виждаше защо да не следва съветите на Грьонуй, да, дори с времето му предостави възможността да взема все повече самостоятелни решения.