Още един опит предприе той през тия зимни дни. На глухоняма просякиня, дето се скиташе из града, Грьонуй плати цял франк, за да носи на голо един ден парцалчета, импрегнирани с различни смеси масла и мазнини. Установи, че комбинацията от агнешка надбъбречна лой и няколкократно рафинирани свинска мас и говежда лой в съотношение две към пет към три с добавка на малко зехтин от първа преса е най-сполучлива за поглъщане на човешка миризма.
Грьонуй се задоволи с това. Отказа се да посегне на жив човек и да го преработи парфюмерийно. Подобна стъпка винаги е много рискована и не води до нови познания. Той знаеше, че владее вече техниката за отнемане на човешкия мирис, и не бе нужно да го доказва повторно.
Сам по себе си човешкият мирис не го интересуваше. Човешкият мирис можеше да се имитира достатъчно сполучливо и със сурогати. Това, за което копнееше, беше мирисът на определени хора: а именно на ония толкова рядко срещани люде, които вдъхват любов. И тъкмо те бяха неговите жертви.
39
През януари вдовицата Арнюлфи се венча за своя пръв калфа Доминик Дрюо, с което той бе повишен в длъжността „метр-ръкавичар и парфюмерист“. Дадоха голяма гощавка за майсторите от еснафа и по-скромна — за калфите, мадам купи нов дюшек за леглото, което сега вече официално делеше с Дрюо, и измъкна цветните си дрехи от скрина. Иначе всичко си остана по старому. Запази доброто си старо име Арнюлфи, запази непокътнато богатството си, финансовото ръководство на магазина и ключовете за мазето; Дрюо ежедневно изпълняваше сексуалните си задължения, след което се освежаваше с вино; а Грьонуй, макар първи и единствен калфа, носеше по-голямата част от ежедневната работа върху плещите си срещу непроменено ниско възнаграждение, скромно препитание и мизерен подслон.
Парфюмерийната година започна с жълтия потоп от майчин лист, зюмбюл, виолетки и упойващите като наркотик нарциси. В един неделен ден през март — трябва да бе минала година от пристигането му в Грас — Грьонуй се запъти да види какво става в градината зад зида в другия край на града. Този път бе подготвен за уханието, знаеше какво точно го очаква… и все пак когато го долови, още на Новата порта, още насред пътя, сърцето му лудо заби и той почувствува как от щастие кръвта закипя в жилите му: то бе тук, несравнимото по хубост цвете, съхранило се непокътнато през зимата, соковете му напираха, растеше, избуяваше, образуваше най-прелестни съцветия. Както бе и очаквал, уханието бе укрепнало, без да загуби изящество. Това, което преди година нежно пръскаше и дъждеше, сега се бе сгъстило и се лееше в пастообразен поток, който искреше с хиляди багри, но здраво държеше всеки цвят и не му позволяваше да се разпилее. И този поток, както установи блажено Грьонуй, се подхранваше от един все по-напорист извор. Година още, само година още, само още дванадесет месеца, тогава този извор щеше да прелее и той можеше да дойде, за да го каптира и да обгради дивия изблик на неговото ухание.
Все покрай зида Грьонуй стигна познатото място. Макар момичето явно да не бе в градината, а в къщата, зад затворените прозорци на една стая, уханието му повяваше като нежен бриз. Грьонуй стаи дъх. Той не бе упоен или зашеметен като първия път, когато го откри. Преливаше от щастие като влюбен, който отдалеч подслушва или наблюдава любимата си с мисълта, че след година ще я отведе у дома. И действително Грьонуй, самотният кърлеж, грозилището, чудовището Грьонуй, който никога не бе изпитвал обич и никога не бе успял да вдъхне обич, стоеше в оня мартенски ден край градския зид на Грас и обичаше, и бе дълбоко ощастливен от своята обич. Наистина той не обичаше никой човек, нито дори момичето там, в къщата зад зида. Той обичаше уханието. Само него и нищо друго, само него — като свое бъдещо ухание. След година ще си го отнесе у дома; закле се в живота си, че ще го стори. И след този странен обет или годеж, след това вричане във вярност пред себе си и пред своя бъдещ парфюм, той напусна весел мястото и се върна в града през Порт дю Кур.