Грьонуй попита стражата по кой път е поел вторият съветник. Постовият посочи на север. Да не би да е хванал шосето за Кабри? Или другото, дето води на юг към Орибо и Ла Напул? Със сигурност не, отвърна постовият, видял го със собствените си очи.
Грьонуй хукна обратно през града към колибата си, напъха в торбата лененото платно, гърнето за помадите, шпатулата, ножицата и един къс кривак от маслиново дърво и незабавно се отправи на път не по шосето за Гренобъл, а по шосето, което сочеше неговият нос: на юг.
Този път, прекият път за Напул, се виеше в подножието на планината Танерон през падините на Фрейер и Сиан. Бе удобен да върви пешком. Грьонуй бързо напредваше. Когато отдясно изплува Орибо, сякаш виснал горе на планинския купен, той подуши, че почти е настигнал бегълците. Малко по-късно се изравни по височина с тях. Сега вече ги надушваше поединично, надушваше дори пръхтенето на конете им. Можеха да са най-много половин левга на запад, някъде из горите на Танерон. Държаха посока юг, към морето. Също като него.
Към пет часа подир пладне Грьонуй стигна в Ла Напул. Влезе в странноприемницата, хапна и помоли за евтина постеля. Бил калфа-щавач от Ница, на път за Марсилия — поясни той. Ами можел да пренощува в обора, отвърнаха му. Там се сви в единия ъгъл и си отдъхна. Подуши, че тримата ездачи се приближават. Само трябваше да почака.
Два часа по-късно, на здрачаване, те пристигнаха. За да не ги разкрият, бяха се преоблекли. Двете жени сега носеха тъмни одежди и воали. Риши — черен жакет. Той се представи за благородник, пристигнал от Кастелан; утре щял да се прехвърли на Леринските острови, нека гостилничарят се погрижи за лодка, която да е готова при изгрев слънце. Дали освен него и хората му в странноприемницата има други гости? Не, отвърна гостилничарят, само някакъв калфа-щавач от Ница, ще нощува в обора.
Риши отпрати жените по стаите. Самият той влезе в обора, за да вземел нещо от дисагите, както каза. Първом не можа да открие калфата, та се наложи да поиска фенер от конярчето. След това го зърна, сгушил се в ъгъла върху сламата под една вехта завивка, подложил торба под главата си, потънал в дълбок сън. Изглеждаше толкова невзрачен, че за миг Риши доби впечатлението, че изобщо го няма, че е само някаква химера, хвърлена от трепкащите сенки на светлината. Във всеки случай Риши начаса реши, че няма защо да се бои от това по-скоро покъртително, безобидно същество, отдалечи се тихо, за да не смути съня му, и се върна в странноприемницата.
Вечеря заедно с дъщеря си в стаята. Той не беше я посветил в целта на това странно пътуване, не го стори и сега въпреки нейната молба. Утре щял да й обясни, отвърна той, можела да разчита на него, всичките му замисли и постъпки били за нейно добро и в интерес на бъдещото й щастие.
След храна изиграха няколко партии л’омбр, които той загуби всички до една, защото, вместо да гледа в картите, той непрестанно се взираше в лицето й, за да се любува на красотата й. Към девет часа я отведе в стаята й срещу неговата, целуна я за лека нощ и залости вратата отвън. После си легна.
Отведнъж се почувствува изтощен от напрежението през деня и изминалата нощ и същевременно много доволен от себе си и от развоя на събитията. Без сянка от тревожна мисъл, без мрачни предчувствия, каквито го измъчваха до вчера всеки път, щом духнеше свещта, и не му даваха покой, той тутакси заспа и спа, без да сънува, без да простене ни веднъж, без да трепне конвулсивно, без да се мята неспокойно в леглото. За пръв път от дълго време насам Риши потъна в дълбок, спокоен, ободрителен сън.
По същото това време Грьонуй се надигна от постелята си в обора. И той бе доволен от себе си и от развоя на събитията и се чувствуваше изключително бодър, макар да не бе мигвал за секунда. Когато Риши го навести в обора, Грьонуй се престори, че спи, за да направи още по-безобидно впечатление, което, така или иначе, вече излъчваше поради мириса на невзрачност. За разлика от Риши, той проучи господина най-прецизно, тоест обдуши го, и облекчението на Риши при огледа в никакъв случай не убягна на Грьонуй.
И така, при своята кратка среща и двамата се убедиха в безобидността на другия — без основание и с основание, — а Грьонуй намираше, че така е по-добре, защото неговата привидна и фактическата безобидност на Риши улесняваха работата му, работата на Грьонуй — впрочем схващане, което в обратния случай Риши изцяло би споделил.
45
С професионална предпазливост Грьонуй се залови за работа. Отвори торбата, извади лененото платно, маста и шпатулата, разстла платното върху завивката, където бе лежал, и започна да го маже с пастата. Тази манипулация изискваше време, защото мазнината трябваше да се нанася ту на по-дебел, ту на по-тънък слой — в зависимост от това по кои части на тялото щеше да прилепне платното. Устата и мишниците, гърдите, гениталиите и нозете отдаваха най-големи количества ухание в сравнение с пищялите, гърба и лактите; дланта — повече от опакото на ръката; веждите — повече от миглите, и така нататък — тъкмо за тях трябваше по-дебел слой мазнина. Сякаш върху лененото платно Грьонуй моделираше уханната диаграма на третираното тяло и тази част от работата му носеше най-голямо удовлетворение, защото в случая проявяваше артистична техника, в която равностойно участвуваха сетива, фантазия и пръсти, и нещо повече — тя изпреварваше насладата от очаквания краен резултат под формата на идеален метод.