Примъкна до леглото малкото кресло, върху което бяха метнати дрехите й, и седна. В широката й черна рокля все още се гушеше нежният дъх на нейното ухание, примесено с миризмата на анасонови курабийки, пъхнати в джоба за из път. Той вдигна нозе на ръба на леглото, близо до нейните, покри се с роклята й и захапа курабийка. Бе изморен, ала не искаше да спи, защото не бе редно да се спи по време на работа, макар работата да се състоеше само в чакане. Той си спомни нощите, прекарани в работилницата на Балдини, дестилациите, очернения със сажди аламбик, мъждукащия огън. Чу лекия призрачен шум от капещия във флорентинското шише дестилат. Видя се как подсилва огъня от време на време, долива вода, как сменя флорентинското шише, как насипва нов материал. И все пак винаги му се бе струвало, че не дежури, за да извършва всички тези дейности, а че дежурството има някакъв свой смисъл. Дори тук, в тази стая, където анфльоражът ставаше от само себе си, да, където едно ненавременно контролиране, обръщане или докосване на уханния пакет би могло само да попречи. Дори тук — така си мислеше Грьонуй — будуващото му присъствие бе важно. Сънят можеше да накърни духа на процеса.
Впрочем не му тежеше да стои буден и да чака въпреки умората. Той обичаше това чакане. Както и при другите двадесет и четири момичета, понеже не бе някакво тягостно изчакване, нито пък изпълнено с копнеж очакване, а беше съпроводително, осмислено, тъй да се каже — активно чакане. Нещо се извършваше по време на това чакане. Извършваше се най-същественото. И ако не го вършеше сам той, все пак се вършеше чрез него. Той бе направил всичко възможно. Бе вложил цялата си вещина. Не бе допуснал никаква грешка. Творението, бе единствено по рода си. Щеше да се увенчае с успех… Само няколко часа трябваше да изчака. Изпитваше дълбоко задоволство от това чакане. Никога през живота не се бе чувствувал така добре, така спокоен, така уравновесен, в такава хармония със себе си — дори и там в планината — както през тези часове на професионална пауза, когато в късна доба, седеше край жертвите си, будуваше и чакаше. Това бяха единствените моменти, когато мрачният му мозък раждаше сравнително ведри мисли.
Странно, но тези мисли не се отнасяха за бъдещето. Той не мислеше за уханието, което щеше да прибере след няколко часа, нито за парфюма, който щеше да създаде от аурата на двадесет и петте момичета, нито за идни планове, щастие и успех. Не, той си спомняше своето минало. Спомняше си спирките на своя живот от дома на мадам Гайар и влажно-топлата камара цепеници пред дома й, та чак до днешното си пътуване в малкото селце Напул, потопено в миризма на риба. Спомни си за щавача Гримал, за Джузепе Балдини, за маркиз Дьо ла Тайад-Еспинас. Спомни си Париж, неговото голямо, неприятно издихание със стотици хиляди нюанси, спомни си червенокосото момиче от улица „Маре“, ширното поле, нежния ветрец на горите. Спомни си също планината в Оверн — в никакъв случай не заобиколи този спомен, — пещерата си, девствения въздух. Спомни си дори сънищата. Спомни си всички тези неща с голямо удоволствие. Да, дори му се струваше, като се връщаше назад във времето, че е човек, одарен с честит живот, и че съдбата го е водила по наистина заплетени, но в крайна сметка верни пътища — как иначе щеше да се озове тук, в тази тъмна стая, до венеца на своите въжделения? Като се замисли човек, ще рече, че той действително е осенен с божествена искра индивид.
Умиление се разля в душата му, смирение и благодарност. „Благодаря ти — промълви той, — благодаря ти, Жан-Батист Грьонуй, че си такъв, какъвто си!“ Толкова покъртен бе от самия себе си.
После притвори клепачи — не за да спи, а да се отдаде всецяло на покоя на тази свещена нощ. Мир изпълни сърцето му. Ала нему се стори, че той цари и наоколо. С обонянието си усети безметежния сън на камериерката в съседната стая, блажения сън на Антоан Риши отвъд коридора, долови спокойния сън на гостилничаря и на слугите, на кучетата, на добитъка в обора, на цялото селище и морето. Вятърът бе утихнал. Всичко тънеше в тишина. Нищо не смущаваше покоя.
Веднъж изви крак и леко докосна стъпалото на Лаура. Всъщност не стъпалото, а платното, с тънкия слой мазнина отдолу, който се напояваше с нейното ухание, с нейното приказно ухание, с неговото ухание.
46
Когато птичките зачуруликаха — тоест доста преди да зазори, — той се надигна и довърши работата си. Отгъна платното и го отлепи като пластир от мъртвата. Мазнината се отделяше добре от кожата. Само по гънките останаха полепнали парчета, които той изстърга с шпатула-та. Останалата част от помадата избърса с ризата й, а накрая изтърка тялото от главата до нозете така старателно, че изтръгна дори мазнината от порите й, а и последните власинки и власинчици от нейния аромат. За него тя бе едва сега действително мъртва, увехнала, бледа и отпусната като цветочен отпадък.