Хвърли корсажа в широкото анфльоражно платно, в което дори тя продължаваше да живее, прибави вързопа с нощницата и косите и нави всичко това в малък стегнат пакет, който стисна под мишница. Не си направи труд да покрие трупа на леглото. И макар че нощната тъма вече изсветляваше и предметите в стаята изплуваха в сивкаво-синкавия утринен здрач, той дори не хвърли поглед към леглото, за да я види поне веднъж в живота си с очи. Образът й него интересуваше. За него тя вече не съществуваше като тяло, а само като безплътен аромат. И тъкмо него държеше под мишница и не го отнасяше със себе си.
Тихо се прехвърли през перваза на прозореца и се смъкна по стълбата. Вън наново се бе появил ветрец, а небето се проясняваше и лееше по земята студена тъмносиня светлина.
Половин час подир това слугинята накладе огъня в кухнята. Когато излезе навън, за да вземе дърва, забеляза облегнатата стълба, ала беше толкова сънена, че не схвана какво означава това. Малко след шест се изтърколи и слънцето. Огромно и златисточервено, то изплува из морето между двата Лерински острова. По небето нямаше ни едно облаче. Започваше сияен пролетен ден.
Риши, чиято стая гледаше на запад, се разбуди в седем. За пръв път от месеци насам бе спал наистина чудесно и обратно на навика си, остана още четвърт час в леглото, протягаше се, пухтеше от удоволствие и се вслушваше в приятния тропот откъм кухнята. И когато най-сетне се надигна и отвори широко прозореца, и като видя чудно хубавото време навън, и като вдъхна ароматния утринен въздух, и като дочу прибоя на вълните, възторженото му настроение нямаше граници. Той издаде устни и засвирука весела мелодийка.
Продължи да си свирука, докато се обличаше. Свирукаше си, когато излезе от стаята и с окрилена крачка прекоси коридора. Спря пред вратата на Лаура. Почука. Веднъж, дваж, съвсем леко, за да не я стресне. Отговор не последва. Той се усмихна. Разбираше добре, че тя все още спи.
Внимателно пъхна ключа в дупката и завъртя резето, тихо, съвсем тихо, за да не я събуди, жаден да я зърне още веднъж в прегръдките на съня, още веднъж, за последен път, преди да я отстъпи другиму.
Вратата се отвори, той престъпи прага и слънчевата светлина плисна в очите му. Стаята като че бе пълна със сияйно сребро, всичко блестеше и за миг затвори очи от болка.
Когато отново ги отвори, зърна Лаура върху леглото, гола и мъртва, остригана и ослепително бяла. Истински кошмар, кошмар, който му се бе присънил предишната нощ в Грас и който бе забравил, ала сега проблесна като светкавица в паметта му. Всичко бе точно копие на оня сън, само че много по-светло.
47
Вестта за смъртта на Лаура се разнесе мълниеносно из Грас и околностите му, като че ли се бе пуснала мълва „Кралят е мъртъв!“ или „Избухна война!“, или „На брега са дебаркирали пирати!“, и подобен, дори по-голям ужас се стрелна наоколо. Изведнъж отново възкръсна оня грижливо забравен страх, вирулентен както през миналата есен, с всичките му съпътствуващи явления: паника, възмущение, ярост, истерични подозрения, отчаяние. Нощем хората не мърдаха от домовете си, залостваха щерките си, барикадираха се, не вярваха един другиму, не мигваха. Всеки си мислеше, че ще стане както тогава, всяка седмица убийство. Времето като че ли се бе върнало половин година назад.
Още по-парализиращ бе страхът сега, отколкото преди година, защото внезапното завръщане на привидно преодоляната опасност пораждаше у хората чувство за безпомощност. Щом като дори анатемата на епископа не помогна! Щом Антоан Риши, великият Риши, най-богатият в града, вторият съветник, могъщият и благоразумният, разполагащият с всякакви средства, не можа да опази единственото си дете! Щом ръката на убиеца не се спря пред свещената красота на Лаура — която фактически сега се превърна в светица за всички, които я познаваха, едва сега, след случилото се, когато вече бе мъртва. Имаше ли надежда да се спасят от убиеца? Той бе по-жесток и от чумата, защото от чумата можеш да избягаш, ала не и от това чудовище — както потвърди случаят с Риши. Очевидно извергът притежаваше свръхестествени способности. Сигурно бе сключил съюз с дявола, ако сам той не бе дяволът. И така, като не можаха да намерят друг изход, мнозина от по-простодушните хорица отиваха предимно на черква и се молеха — всяка гилдия на своя патрон: ковачите — на свети Алоис, тъкачите — на свети Криспиний, градинарите — на свети Антоний, парфюмеристите — на свети Йосиф. И водеха със себе си жени и щерки, молеха се вкупом, хранеха се и спяха в черквата, не я напускаха дори денем, убедени, под закрилата на отчаяното задружие и пред лицето на мадоната, че ще намерят единствено възможната сигурност от чудовището, ако изобщо съществуваше някаква сигурност.