Единствено когато го запитаха за мотивите, той не даде задоволителен отговор. Само повтаряше, че момичетата са му трябвали и затова ги е убил. За какво са му трябвали и какво всъщност означава това „трябваха ми“ — на тези въпроси той отвръщаше с мълчание. Подложиха го на изтезание, по цели часове го весеха с главата надолу, напом-паха го със седем пинти вода, надянаха му „железните обувки“ — никакъв резултат. Този човек вероятно не чувствуваше физическа болка, не издаваше звук и на безбройните въпроси отговаряше само едно: „Трябваха ми.“ Съдиите го обявиха за невменяем. Прекратиха изтезанието и решиха да приключат делото без нови разпити.
Единственото протакане дойде от юридическата престрелка с магистратурата в Драгинян, в чиято община влизаше Ла Напул, както и с парламента в Екс, които настояваха да поемат процеса. Ала съдиите от Грас не искаха да изтърват това дело. Те заловили престъпника, в тяхна компетенция бил преобладаващият брой убийства и тях заплашвал народният гняв, ако предоставели убиеца на друг съд. Кръвта на престъпника трябвало да се пролее в Грас.
На 15 април 1766 година присъдата бе произнесена и прочетена на обвиняемия в килията му. „Калфата-парфюмерист Жан-Батист Грьонуй — гласеше тя — да бъде отведен до четиридесет и осем часа отвъд Порт дю Кур и там, с лице към небето, да бъде разпнат върху кръста на апостол Андрей20 да му ударят дванадесет железни тояги на живо и да раздробят ставите на ръцете, нозете, хълбоците и раменете, след което да изправят кръста и както е вързан за него, да го оставят така до кончината му.“ Обичайният акт на милосърдие — след смазването престъпникът да бъде удушен с връв — бе изрично забранен на палача, дори агонията да се проточи с дни. Трупът да се зарови през нощта някъде, където дерат животните, без да оставят знак.
Грьонуй посрещна съдебното решение без вълнение. Раз-силният го попита за последното му желание. „Нямам“ — отвърна Грьонуй; имал си всичко необходимо.
Едно кюре влезе в килията, за да го изповяда, но излезе още след четвърт час, без да си изпълни задълженията. При споменаване на името Господне осъденият го погледнал с абсолютно неразбиращ взор, сякаш чувал това име за първи път, после се изпружил върху нара и потънал в дълбок сън. Всякакви по-нататъшни думи били безсмислени.
През следващите два дни не секна върволицата от хора, която искаше да зърне отблизо прословутия убиец. Надзирателите им даваха да хвърлят поглед през прозорчето на килийната врата, като взимаха по шест су на човек. Един гравьор пожела да скицира Грьонуй и трябваше да заплати два франка. Но моделът по-скоро го разочарова. Затворникът, с вериги на ръце и нозе, през цялото време лежеше върху нара и спеше. Обърнал лице към стената, той не реагираше нито на почуквания, нито на подвиквания. Достъпът на посетители в килията бе строго забранен и пазачите — въпреки съблазнителните предложения — не смееха да престъпят тази забрана. Властите се опасяваха, че някой от близките на жертвите ще го ликвидира без време. По същата причина не биваше да му се подава храна. Можеше да го отровят. През цялото си затворничество Грьонуй получаваше храната си от кухнята за прислуга на епископския дворец, която преди това трябваше да се опита от главния надзирател. През последните два дни той, разбира се, не хапваше нищо. Лежеше и спеше. Сегиз-тогиз веригите му подрънкваха и когато пазачът се забързваше към очката на вратата, го зърваше как отпива вода от шишето, как се мята отново върху постелята и продължава да спи. Сякаш този човек бе така уморен от живота, че не искаше да прекара дори сетните си часове в будно състояние.
Междувременно подготвяха площада за екзекуцията. Дърводелци ковяха ешафода, три на три широк и два метра висок, с парапет и здрава стълба — такъв разкошен ешафод още не бяха имали в Грас. Освен това — дървена трибуна за велможите и ограда за простолюдието, което трябваше да се държи на известна дистанция. Местата по прозорците в къщите вляво и вдясно от Порт дю Кур, както и сградата за стражата отдавна бяха продадени на безбожни цени. Дори в намиращото се малко по-встрани „Шарите“ помощник — палачът бе откупил стаите от болните и с висока печалба ги бе преотстъпил на жадните за зрелища. Лимонададжиите бъркаха запаси от кани със сок от сладника; гравьорът размножи в стотици екземпляри нахвърляния в затвора и довършен по фантазия образ на убиеца; амбулантни търговци се стичаха с дузини в града; сладкарите печаха паметни курабии.
Палачът, мосю Папон, който от години вече не бе трошил кости на престъпник, поръча да му изковат тежък ръбест прът и отиде с него в кланицата, за да упражни ударите си върху животинските трупове. Дванадесет удара трябваше само да нанесе и с тях да смаже дванадесетте стави, без да повреди драгоценните части на тялото, като гръден кош или глава — деликатна работа, която изискваше тънък усет.