Гражданите се подготвяха за събитието като за голям празник. Че този ден нямаше да се работи, се разбираше от само себе си. Жените гладеха празнични премени, мъжете четкаха сюртуци, лъскаха до блясък чизми. Който притежаваше военен чин или някакъв сан, който бе цехов майстор, адвокат, нотариус, предводител на братство или изобщо някаква важна клечка, стягаше униформа и официален костюм с ордени, почетни ленти, верижки и напудрени тебе-ширенобели перуки. Благочестивите люде възнамеряваха да се съберат post festum21 на литургия; последователите на сатаната — на бурна благодарствена меса в чест на Луцифер, образованото благородничество — на магнетичен сеанс в дворците на Кабри, Вилньов и Фонмишел. В кухните вече се печеше и пържеше, от избите се носеха вина, от пазара — цветя за украса, в катедралата репетираха органист и църковен хор.
Домът на Риши на улица „Дроат“ тънеше в тишина. Риши не позволи каквито и да било приготовления за Деня на избавлението, както народът наричаше деня на екзекуцията. Всичко го отвращаваше. Внезапно възродилият се ужас у хората го отвращаваше, трескавото им радостно очакване го отвращаваше. Самите те, хората, всички вкупом го отвращаваха. Той не отиде да види престъпника и неговите жертви на площада пред катедралата, не отиде и на процеса, нито мина с противната върволица от жадните за зрелища пред килията на осъдения. За идентифициране на косите и дрехите на дъщеря си накара съда да дойде в дома му, кратко и сбито даде показания и помоли, ако е възможно, да му оставят вещите като реликва, както и стана. Той ги отнесе в стаята на Лаура, разстла срязаната нощница и корсажа върху леглото, разпиля огнените коси около възглавието, седна пред тях и вече не напусна стаята, сякаш чрез това безсмислено бдение искаше да поправи това, което бе пропуснал през нощта в Ла Напул. До такава степен бе изпълнен с погнуса, погнуса към света и към самия себе си, че не можеше да плаче.
И към убиеца изпитваше погнуса. Не искаше да го види като човек, а само като жертва, осъдена на заколение. Едва на екзекуцията искаше да го види, разпънат на кръста, и да чуе хрущенето на костите от дванадесетте удара, тогава искаше да го види, съвсем отблизо искаше да го види тогава, беше си запазил място на първия ред. А щом народът се разотидеше, тогава щеше да се качи на окървавеното скеле и да седне при него, и ако трябва, да стои на пост дни наред — и да го гледа в очите, убиеца на дъщеря си, и да изкаже в очите му цялата си погнуса, която се бе събрала в душата му, да излее цялата си погнуса в агонията му като разяждаща киселина, докато мерзавецът пукне…
А после? Какво ще прави после? Не знаеше. Може би ще подхване отново обичайния си живот. Може би ще се ожени, може би ще създаде син, може би нищо няма да прави, може би ще умре. Беше му безразлично. Да разсъждава над тези неща, му се струваше безсмислено, все едно да разсъждава какво ще прави след собствената си смърт: естествено, нищо. Нищо, което да знае отсега.
49
Екзекуцията бе насрочена за пет часа подиробед. Първите зяпачи пристигнаха още сутринта и си запазиха места. Мъкнеха със себе си столове и стъпенки, възглавнички и провизии, вино и челяд. Когато към пладне заприиждаха тълпи от четирите посоки на провинцията, площадът се претъпка до такава степен, че последните трябваше да се разполагат по терасовидните градини и поля около площада и дори по пътя за Гренобъл. Продавачите вече въртяха добра търговия, всичко живо ядеше и пиеше, жужеше и кипеше като на панаир. Бяха надошли към десет хиляди души, повече, отколкото за празник на жасминовата кралица, повече, отколкото за най-голямата процесия; повече от когато и да било в Грас. Чак по далечните склонове се бяха накатерили. Висяха по дърветата, клечаха по зидове и покриви, притискаха се на дузини в отворените прозорци.
Само в центъра на площада, оградено с парапет, сякаш изрязано с формичка от тестото на човешката маса, бе останало свободно място за трибуната и ешафода, който изведнъж бе заприличал на играчка или на сцена в куклен театър. И една уличка пазеха свободна — от лобното място край Порт дю Кур до улица „Дроат“.
Малко след три гръмнаха аплодисменти — появиха се мосю Папон и помощниците му. Те донесоха скования от греди кръст на апостол Андрей, нагласиха го на удобна височина, като го подпряха на четири дърводелски магарета. Един дърводелец го закова здраво. Всяко тяхно движение се съпровождаше с ръкопляскане от тълпата. А когато сетне Папон се изстъпи с желязната сопа, обходи кръста, премери крачките си, като нанасяше удари във въздуха ту от едната, ту от другата страна, избухна истински възторг.