Грьонуй стоеше и се усмихваше. На людете, които го гледаха, им се струваше, че това е най-невинната, най-любвеобилната, най-омайващата и същевременно най-съблазнителната усмивка на света. Ала всъщност онова, което бе изписано по устните му, съвсем не бе усмивка, а противна цинична гримаса и тя отразяваше пълното му презрение. Той, Жан-Батист Грьонуй — роден без собствен мирис в най-зловонното кътче на света, дошъл от миазмата, изпражненията и разложението, израсъл без обич, живял без топла човешка душа, единствено от твърдоглавие и от силата на отвращението, дребен, гърбав, куц, грозен, потаен, чудовище отвътре и отвън, — бе спечелил обичта на цял свят. Каква ти обич! Любов! Почит! Обожание! Бе извършил прометеевско дело. Божествената искра, която другите люде получават ей така, още в люлката си, от която той единствен е бил лишен, си я бе извоювал с безкрайна рафинираност. Дори повече! Та нали той сам я бе запалил в душата си. Значи бе по-велик и от Прометей! Създал си бе аура — лъчиста и въздействуваща, каквато никой друг преди него не бе притежавал. И не я дължеше никому — ни на баща, ни на майка, най-малко пък на някакъв милостив Бог, — а единствено на самия себе си. В действителност той беше бог на самия себе си, и то по-прекрасен от оня, дето смърди на тамян и обитава черквите. Ето, пред него е коленичил самият епископ от плът и кръв и скимти от удоволствие. Богатите и могъщите, горделивите господа и дами замират от възхита, докато наоколо народът — сред него бащи, майки, братя и сестри на жертвите му — устройва в негова чест и в негово име невиждана оргия. Един негов знак — и всички ще се отрекат от своя Бог и ще се кланят нему, Грьонуй Велики.
Да, той беше Грьонуй Велики! Сега вече е ясно. Стана тъй, както някога в самовлюбената му фантазия, ала всичко бе реалност. В този момент той изживяваше върховния триумф на своя живот. И го достраша.
Достраша го, защото и секунда не можа да се наслади на този триумф. В мига, в който слезе от каретата на огрения от слънцето, площад, напръскан с парфюма на обичта, над който се бе трудил цели две години, с парфюма, за който цял живот бе жадувал… в мига, в който зърна и помириса как неотразимо въздействува той и как със скоростта на вятър омайва людете околовръст — в този миг цялата погнуса към човешкия род наново се надигна в гърдите му, отрови триумфа му до такава степен, че той не само не изпита радост, но дори и следа от доволство. Онова, за което бе копнял открай време — обичта на хората, в мига на успеха му стана непоносимо, защото самият той не ги обичаше, той ги мразеше. И внезапно осъзна, че удовлетворение би намерил не в обичта, а само в омразата, в чувството да мразиш и да бъдеш мразен.
Ала омразата към хората оставаше без отклик от страна на хората. Колкото по ги намразваше сега, толкова по-силно го боготворяха те, защото не възприемаха от него нищо друго освен неговата чужда, обсебена аура, неговата уханна маска, неговия откраднат парфюм, а той наистина бе достоен за обожание.
В момента му идеше да затрие всичко от лицето на земята — тези скудоумни, вонящи, еротизирани хора, — също както навремето бе унищожил чуждите миризми в държавата на гарвановочерната си душа. Щеше му се те да забележат колко много ги мрази и да отвърнат на единственото му истинско чувство със същата омраза и от своя страна да го унищожат, както бяха си наумили първоначално. Искаше поне веднъж в живота си да се раздаде. Искаше поне веднъж в живота си да бъде като другите и да раздаде душата си: както те — любовта и глупавото си обожание, така той — своята омраза. Искаше поне веднъж, поне един-единствен път да възприемат истинската му същност и да получи от друг човек отговор на единственото си истинско чувство — омразата.
Ала от всичко това не се получи нищо. Нямаше как. Особено днес. Та нали бе маскиран с най-добрия парфюм на света, а под тази маска нямаше лице, нямаше нищо друго освен пълната липса на собствена миризма. И ето че изведнъж му се повдигна, защото усети, че наново се надига мъгла.
Както тогава в пещерата — в съня, в съновидението, в сърцето, в неговата фантазия — внезапно се бе надигнала мъгла, отвратителната мъгла от собствената му миризма, която не можеше да долови, защото беше безмирисен. И както тогава, го облада безмерният уплах и си помисли, че ще се задуши. Ала за разлика от тогава, сега не бе нито съновидение, нито сън, а чиста реалност. И за разлика от някога, не лежеше сам в пещерата, а стоеше насред площад пред десет хиляди души. И за разлика от тогава, тук нямаше да помогне оня кански рев, който го бе разбудил и освободил, нямаше да помогне и бягството в добрия, топъл, спасителен свят. Защото това тук и сега бе светът, и това тук и сега бе осъщественото му съновидение. Сам той си го бе пожелал.