Ужасната задушлива мъгла продължи да пъпли от тресавището на душата му, докато народът наоколо пъшкаше в оргиастичен и оргазмен захлас. Някакъв мъж се затича към него. Беше скочил от първата редица на трибуната така рязко, че черната шапка падна от главата му. С развят черен сюртук мъжът се носеше към ешафода като гарван или като ангел-мъстител. Беше Риши.
„Ще ме убие — помисли Грьонуй. — Той е единственият, когото моята маска не ще заблуди. Той не може да се заблуди. Уханието на дъщеря му лепне по мен така предателски ясно, като кръв. Той ще ме разпознае и убие. Ще го стори.“
И Грьонуй разпери ръце, за да срещне връхлитащия ангел. Вече се надяваше, че ще усети в гърдите си прекрасно парещото пробождане от кама или меч, острието, което прониква през всички уханни брони и задушливи мъгли в студеното му сърце — най-сетне, най-сетне нещо в сърцето му, нещо друго освен него самия! Вече се чувствуваше едва ли не избавен.
Ала внезапно Риши се хвърли на гърдите му — не ангел-мъстител, а само потресен, жадно хлипащ Риши — и го прегърна, буквално се вкопчи в него, сякаш иначе не би намерил опора в морето от блаженство. Няма спасителен удар на кама, няма пробождане в сърцето, нито дори проклятие или поне вик на омраза. Вместо това — мократа от сълзи буза на Риши, лепната о неговата, и една трепереща уста, която скимти: „Прости ми, сине, скъпи мой сине, прости!“
Тогава от гърдите му се надигна бяла пелена и премрежи очите му, и външният свят стана гарвановочерен. Уловените изпарения се стекоха в бушуваща течност, подобна на врящо и кипящо мляко. Те го заляха като порой, с непоносима сила притиснаха вътрешната черупка на тялото му, без да намерят излаз. Искаше му се да побегне, за Бога, да побегне, ала накъде… Искаше да се пръсне, да експлодира искаше, за да не се задуши в самия себе си. Свлече се и загуби съзнание.
50
Свести се в леглото на Лаура Риши. Реликвите от нея — дрехите и косите й — бяха прибрани. На нощното шкафче гореше свещ. През открехнатия прозорец от далечината долиташе ликуването на празнуващия град. Антоан Риши седеше на табуретка край леглото и бдеше. Държеше ръката на Грьонуй и я милваше.
Още преди да отвори очи, Грьонуй провери атмосферата. В глъбината му тя бе спокойна. Нищо вече не клокочеше и не напираше. В душата му отново цареше обичайната студена нощ, която му бе необходима, за да смрази и избистри съзнанието си и да го насочи навън: там вдъхна своя парфюм. Беше променен. Високите нотки бяха попритъпени, така че сега още по-прелестно изпъкваше сърдечната нотка от уханието на Лаура — благ, притъмнял, но искрящ пламък. Почувствува се сигурен. Съзнаваше, че часове наред ще остане неприкосновен, и отвори очи.
Погледът на Риши почиваше върху му. С безкрайна доброжелателност бе изпълнен този поглед, с нежност, умиление и с празната, глуповата дълбочина на всеки любящ човек.
— Сега всичко ще се уреди — усмихна се Риши и стисна по-крепко ръката на Грьонуй. — Магистратът вече обжалва присъдата, Всички свидетели се отрекоха от показанията си. Ти си свободен. Можеш да правиш каквото искаш. Но моето желание е да останеш тук. Загубих дъщеря си и искам да станеш мой син. Приличаш на нея. Красив си като нея, твоите коси, устата ти, ръката ти… През цялото време държах ръката ти, твоята ръка е като нейната. А вгледам ли се в очите ти, имам чувството, че ме гледа тя. Ти си неин брат и аз искам да станеш мой син, моя радост, моя гордост, мой наследник. Родителите ти живи ли са?
Грьонуй поклати отрицателно глава и от радост Риши почервеня като пуяк.
— Тогава ще ми станеш ли син? — промълви той и скочи от табуретката, седна на ръба на леглото и стисна другата ръка на Грьонуй. — Искаш ли? Ще станеш ли? Съгласен ли си да ти стана баща? Не казвай нищо! Не говори! Прекалено слаб си, за да говориш. Само кимни!
Грьонуй кимна. Щастието бликна като червена пот из всички пори на Риши, той се наведе над Грьонуй и го целуна по устата.
— Спи сега, мили ми сине — прошепна Риши, след като се изправи. — Аз ще бдя над твоя сън.