Още на следния ден убиецът бе открит. Въз основа на неопровержими улики бе арестуван Доминик Дрюо, майстор-парфюмерист от улица „Лув“, в чиято колиба в края на краищата бяха открити дрехите и косите на всички жертви. Първоначално Дрюо отричаше вината си, ала съдиите не се заблудиха. След четиринадесетчасово изтезание той си призна всичко, дори помоли час по-скоро да го екзекутират и желанието му бе удовлетворено още на другия ден. На развиделяване го обесиха без шум, без ешафод и трибуни, в присъствието на палач, неколцина магистрати, лекар и кюре. Трупа погребаха незабавно след като установиха настъпилата смърт, и я отразиха в протокол. С това случаят бе приключен.
Градът и бездруго вече го бе забравил и когато пристигналите през следващите дни пътници между другото поразпитаха за прословутия убиец от Грас, не намериха ни един благоразумен човек, който да им даде някакви сведения. Само неколцината луди от „Шарите“, всепризнати душевноболни, още дрънкаха нещо за някакъв пищен празник на площада пред Порт дю Кур, заради който трябвало да освободят стаите си.
Скоро животът се нормализира окончателно. Хората се трудеха усърдно и спяха добре, гледаха си работата и продължиха да живеят почтено. Водата бликаше както всякога от многобройните извори и кладенци и влачеше тинята по улиците. Градът, опърпан и горд, отново се въздигаше по склоновете на плодотворната котловина. Слънцето грееше. Дойде май. Започна розобер.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
51
Грьонуй вървеше нощем. Както в началото на странствуването си той заобикаляше градовете, избягваше пътищата, лягаше си с пукването на зората, ставаше надвечер и продължаваше. Ядеше каквото му падне по пътя: треви, гъби, цветя, мъртви птици, червеи. Премина цял Прованс, с открадната лодка прекоси Рона южно от Оранж, тръгна по течението на Ардеш и навлезе дълбоко в Севен, а после пое на север.
В Оверн мина покрай Плом дю Кантал. Зърна извисяващия се на запад връх, величав и по-сребристосив от лунната светлина. Подуши хладния ветрец, повяваш от него. Но не изпита желание да иде там. Вече не копнееше за пещерен живот. Та нали бе направил опит и той се бе оказал нежизнеспособен. Както и другият опит — да заживее сред хората. Задушаваше се и тук, и там. Той изобщо не искаше да живее повече. Искаше да стигне в Париж и там да умре. Ето какво искаше.
От време на време бъркаше в джоба и обгръщаше с пръсти стъкленото флаконче със своя парфюм. Шишенцето бе почти пълно. За спектакъла в Грас бе употребил една-единствена капка. Остатъкът би стигнал, за да омагьоса целия свят. Пожелаеше ли, в Париж можеше да накара да го възвеличаят не само десет, а сто хиляди души; или да се разходи до Версай, за да накара краля да целуне нозете му; или пък да изпрати на папата парфюмирано писъмце и да се обяви за новия месия; в „Нотр Дам“, пред крале и кралици, сам да се миропомаже за върховен крал, да, дори за Господ — ако Бог изобщо бива миропомазван…
Всичко това можеше да стори, стига да реши. Притежаваше необходимата власт. Държеше я в ръка. Власт, по-силна от властта на парите или от властта на терора, или от властта на смъртта: непреодолимата власт да внушава обич. Само едно не можеше тази власт: да го дари със собствен мирис. И макар чрез своя парфюм да се явяваше пред света като Господ, щом като сам не може да се помирише и затова никога няма да узнае кой е в действителност, той плюеше на властта, на света, на самия себе си, на парфюма си.
Дланта, обгърнала флакончето, ухаеше изключително нежно, а когато я поднесе към носа си и я подуши, го налегна тъга. За няколко секунди забрави къде се намира. Стоеше и вдъхваше аромата. „Никой не знае колко хубав е този парфюм — помисли си той. — Никой не знае колко добре е приготвен. Другите са само подвластни на неговото действие, те дори не знаят, че тъкмо тоя парфюм ги омайва. Единственият, който някога е познал действителната му красота, съм аз, защото аз съм го създал. И същевременно съм единственият, който не се поддава на неговата омая. Аз съм единственият, за когото парфюмът е безсмислен.“
А един друг път — вече бе в Бургундия — пак потъна в размисъл: „Когато стоях край зида под градината, където играеше червенокосото момиче и уханието му долиташе до мен… или по-скоро обещанието за това ухание, защото по-късното му ухание все още не съществуваше — може би тогава изпитах нещо подобно на онова, което изпитаха хората на площада, щом ги залях с уханието на моя парфюм…“ Но той отхвърли тази мисъл. „Не, това бе нещо по-различно. Защото бях наясно, че желая уханието, а не момичето. Пък хората си въобразяваха, че желаят мен, а какво желаеха в действителност — остана тайна за тях.“