Дюк отпи едра глътка от чашата си, очите му напрегнато блестяха.
— Това са много мангизи — тихо промълви той. Белман пресуши своята чаша и веднага я напълни отново. Ръката му леко потрепваше.
— Готов съм да ти ги дам — рече. — Приемаш ли?
Дюк изпусна облаче тъмен дим и то лениво се насочи към тавана.
— На Спейд това няма да му хареса — отбеляза той.
Белман престана да си играе с ножа за хартия и лицето му посиня.
— Спейд ли? — приведе се напред той. — Какво искаш да кажеш?
— Предлагам да сложиш картите на масата — отвърна Дюк. — Не ме искаш тук, за да ти увелича клиентелата, а заради пищова ми. Защо се страхуваш от Спейд?
— Ти си луд! — скочи на крака Белман. — Не се страхувам от никакъв Спейд и изобщо не разбирам какво говориш! Направих ти предложение и искам да чуя отговора ти! Да или не?
Дюк тъкмо отвори уста да каже не, когато вратата зад него се открехна и в кабинета се плъзна дребно човече с черен костюм. В ръката му мътно проблесна късото дуло на автоматичен пистолет. Всичко се случи с такава бързина, че Белман изобщо не разбра какво става.
Пръстът на човечето натисна спусъка в момента, в който уискито на Дюк се плисна в лицето му и опари като огън очите му.
Два куршума издълбаха бразди по полираната повърхност на писалището на Белман и се забиха в стената, после вратата се затръшна и човечето вече го нямаше.
Дюк пъхна револвера си в кобура и с нескрито съжаление промърмори:
— Жалко, че толкова бързаше… — Наля си ново уиски в чашата и небрежно попита: — Приятелче ли ти беше?
Белман беше на ръба на припадъка. Тялото му безсилно се тръшна в стола, по пребледнялото му лице избиха нови капчици пот.
— Не… — едва чуто прошепна той. — За пръв път го виждам…
— Май искаше, да ти види сметката — с нескрито удоволствие го наблюдаваше Дюк. — Ти не остана ли със същото впечатление?
В кабинета връхлетя Келс и шумно затръшна вратата. Очевидно беше изненадан, че Белман все още е жив.
— Видя ли го? — обърна се към него Дюк.
Келс поклати глава:
— Не. Кой беше?
Белман лакомо поглъщаше уискито си.
— Някакъв луд — промърмори с треперещ глас той. — Сигурно е изгубил на рулетката…
Дюк внимателно наблюдаваше Келс и ясно видя презрението върху лицето му.
— Имам номера на колата му — рече онзи и надраска няколко цифри върху картонената подложка на писалището. Дюк ги погледна и леко кимна с глава. Както очакваше, номерът беше на спортната кола, която го беше следила.
— Това е една от колите на Спейд — рече той — Вървя подпре ми доста време, преди да успея да се отскубна от нея. Проверих регистрацията й.
Белман хвърли поглед към Келс, лицето му започна да придобива зеленикав оттенък.
— Спейд? — промърмори той. — Но Спейд едва ли би направил подобно нещо…
Келс неспокойно се размърда.
— Добре, кажи ми какво очакваш от мен…
— Разбери как е успял да се добере дотук! — изръмжа Белман и лицето му бавно задочна да придобива нормалния си цвят. — Защо плащам куп пари за охрана, след като всеки убиец може да стигне до кабинета ми?
— Добре — рече Келс и тръгна към вратата. На прага се спря и хвърля поглед към Дюк: — Оставаш ли?
— Май няма да е много здравословно — ухили се Дюк.
Келс се обърна и излезе.
Белман отново напълня чашата си.
— Ти ми спаси живота — призна той с напълно трезв глас. — Никога не съм виждал по-навременна реакция! Не се остави да те стресне, а?
— Защо да ме стряска? Тоя беше дошъл за теб, а не за мен. — Дюк опразни чашата си и се изправи: — Е, добре, обещавам да дойда на погребението ти — игриво се усмихна той. — Не се интересувам от офертата, предпочитам по-спокоен живот.
— Почакай! — извика Белман. — Ти не си даваш сметка от какво се отказваш!
— Давам си и още как — отвърна Дюк. — Не съм от хората, които бягат от отговорност, Белман. Но честно ще ти кажа, че не те харесвам и едва ли бих се напрягал много-много за теб. Така че сделката няма да е изгодна… Ако ще се бия с някого, предпочитам да го върша за себе си! — Отвори вратата и прекрачи прага. — Сбогом!
Келс беше в хола.
— Ще ме уведомиш, като му видят сметката, нали? — спря се пред него Дюк. — Много искам да му изпратя венец от свежи цветя.
— Значи отхвърли предложението му, а? — ухили се Келс, очевидно очаквал подобен изход от срещата.
— Не иска да говори, а аз обичам да знам къде се намирам — поклати глава Дюк.
— Аз също.
Размениха си по един дълъг поглед.
— Това е Спейд, разбира се — рече Дюк. — Но защо?