Зад гърба му се разнесе сухо покашляне, сякаш някой цепеше дърва Шулц се надигна и хвърли поглед през рамото си. На прага се беше изправил Джо и го наблюдаваше с безизразните си студени очи. Шулц се изкикоти, дръпна се от момичето и се насочи към средата на помещението.
— Донеси нещо за пиене, Джо — заповяда той. — След малко ще дойде Кабит.
Лорели се отпусна обратно върху дивана. Очите й бяха насълзени, пръстите й опипваха брадичката.
— Днес маестрото е груб — прошепна тя. — Причини ми болка…
— Големите любовници често причиняват болка на партньорите си — рече Шулц. — Четох го някъде, значи трябва да е вярно… — Приближи се до една голяма ваза и нежно погали листенцата на една прекрасна роза.
Настъпи продължително мълчание, Лорели внимателно го наблюдаваше.
— Нещо не е наред — направи заключението си тя. — Усещам, че си много ядосан…
— Почакай Кабит да си отиде — изгледа я той иззад розовия цвят.
В същия момент звънецът на входната врата настойчиво издрънча.
— Това е Кабит — рече Шулц. — Ще му отвориш ли, гълъбче?
— Аз ще отворя — рече Джо и остави подноса с чашите върху масата.
— Ти ще стоиш тук! — рязко му нареди Шулц и погледна към Лорели. — Иди да го посрещнеш!
Тя сви рамене, придърпа късата рокличка върху коленете си и се изправи. Шулц я проследи с поглед.
Лорели отвори входната врата.
На стъпалата стоеше ниският здравеняк от „Шез Пари“. Когато я видя, неволно тикна шапката си на тила, погледна я с рентгеновите си очи и рече:
— Здрасти, тук ли е Шулц?
— Влизай — дръпна се встрани Лорели. — Използвай изтривалката и си дръж ръцете в джобовете.
— Нямам намерение да си играя с динамит — ухили се Кабит и внимателно я заобиколи. Веднъж вече се беше опитал да й пусне ръка и замалко не остана с едно око. — Дошъл съм по работа — добави той.
— Влизай тогава — отвърна тя. — Хич не ми пука защо си дошъл, стига да не ме забърквате…
Кабит влезе в хола и леко кимна на Шулц.
— Ето ме, шефе.
Лорели го последва, насочи се към дивана и седна с подвига крака.
Кабит неволно спря очи на коленете й, подсмръкна и завря пръст в широката си ноздра. Не можеше да разбере как такова гадже може да стои при Шулц.
— Ще пийнеш ли нещо, Кабит? — попита Шулц, очевидно доволен от интереса на бабаита към Лорели. Знаеше, че тук няма да пробие никога и това гъделичкаше суетата му.
Кабит се приближи до масата и си забърка един коктейл. После се извърна към домакините и попита:
— Вие няма ли да пийнете?
— Още не — поклати глава Шулц. — Значи Белман щеше да го отнесе, а?
— Беше Корис — кимна Кабит. — Замалко не му видя сметката!
— Сигурен ли си, че е работа на Корис? — присви очи Шулц.
— Дойде на задния вход и попита дали Дюк е при Белман — кимна отново дебелият. — Когато му казах „да“, той…
— Чакай, чакай! — прекъсна го Шулц и се наведе напред. — Значи и Дюк е бил там, така ли?
— Нали чу какво ти казвам? — нетърпеливо се намръщи Кабит. — Дюк беше горе при Белман.
— Защо не ми го каза веднага? По каква работа е дошъл?
— Не знам — сви рамене Кабит. — Опитах се да подслушвам, но Белман ме изгони.
Лорели мълчаливо ги наблюдаваше, в очите й проблясваше неподправен интерес. Облегнат на стената, Джо не сваляше отегчения си поглед от лицето на Кабит. През цялото време не беше казал нито дума.
— Продължавай — нареди с равен глас Шулц.
— Казах на Корис, че Дюк е горе и тай се качи. След малко прозвучаха два изстрела и Корис изскочи навън. Целият беше в уиски, дори очилата му бяха мокри. Профуча край мен, скочи в колата си и подкара като бесен.
— А Белман?
— Нищо му няма — с огорчение поклати глава Кабит. — Дюк попречил на Корис да се прицели както трябва. Знаят, че е той, защото Келс записал номера на колата му.
— Сега ме оставете да помисля — рече Шулц и затвори очи.
В стаята се възцари дълбоко мълчание.
Кабит притеснено местеше поглед от Шулц към Лорели и Джо, после обратно.
Лорели и Джо сякаш бяха умрели. Стояха абсолютно неподвижно и дори не дишаха.
Най-накрая Шулц въздъхна и отвори очи.
— Добре, Кабит — рече той и бръкна в джоба на панталоните си. — Дръж си очите отворени, искам да знам всичко, което става там, при вас… — Измъкна пачка банкноти, отброи няколко и му ги подаде.
— Ще се постарая, шефе — ухили се Кабит и тикна шапката на тила си. — Нещо друго?
— Нищо, само внимавай — отвърна Шулц и му махна с ръка да си върви. — Не разговаряй с никого, просто вдигни телефона и ме уведоми какво става.