— Добре, шефе — изправи се Кабит. — Лека нощ.
— Чакай малко — спря го Шулц и кимна към Джо. — Той ще те закара…
— Мен ли? — попита учудено Кабит, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
— Тебе — кимна Шулц. — Може би се е случило още нещо, докато те е нямало. Ще провериш и ще кажеш на Джо… — Очите му се спряха на младежа: — Иди и се навъртай наоколо, докато той провери как стоят нещата, после се връщай.
— Късно е — мрачно рече Джо.
— Когато се върнеш, ще бъде още по-късно — рязко рече Шулц. — Хайде, изчезвай!
Двамата излязоха, Лорели започна да навива на пръст черните си къдрици.
— Защо Корис е искал да застреля Белман? — попита тя.
Шулц не отговори. Наклонил глава на една страна, той се вслушваше в заглъхващото бръмчене на мотора. Едва когато навън се възцари тишина, той погледна Лорели и й се усмихна.
Никога не беше го виждала такъв, изразът на лицето му я плашеше. Стана, протегна се, ръката й нервно прикри малка прозявка.
— Мисля да си лягам — рече. — Маестрото още ли ще будува?
— Значи Хари Дюк е приел да се срещне с Белман — промърмори на себе си Шулц. После взе една чаша и се приближи до бюфета да си сипе питие.
Лорели го погледна и тръгна към вратата.
— Мисля, че съм ти ядосан — тихо промълви Шулц и наля малко сода в уискито си. — Много, много ядосан…
— Какво съм направила? — спря тя с ръка върху бравата.
Шулц отпи глътка уиски и спря очи на лицето й.
— Ела тук, имам нужда от теб — рече той. Лорели не се помръдна, ръката й леко натисна бравата. Беше готова да изчезне всеки миг.
Шулц се засмя. Сякаш в корема му се затъркаляха воденични камъни.
— Добре, стой си там — рече и се отпусна в едно кресло. — Но трябва да поговорим. — Преполови на един дъх чашата си, избърса уста с опакото на дланта си и добави: — Ти позвъни на Хари Дюк, нали?
— Аз ли? — попита тя и очите й се разшириха от учудвате. — Изобщо не знам за какво говориш!
— Много си сладка, когато ме лъжеш — усмихна се Шулц, очевидно възвърнал доброто си настроение. — Но това го научих лично от Хари Дюк.
— Защо ми е притрябвало да му се обаждам? — попита Лорели.
— Поставяш ме в неудобно положение — продължи Шулц, без да показва, че е чул въпроса и. — Възбудила си любопитството на Дюк, а това не е хубаво. Дюк никога не е успявал да се държи настрана, никога… — Опразни чашата си и й се усмихна. После протегна дългите си крака и се отпусна по-удобно в креслото: — Дюк е тип, по който много си падат мадами като тебе… Не знам с какво точно ви привлича, но фактът си е факт. Някои хора вероятно са доста учудени, че човек като мен се занимава с орхидеи, но и това е факт… Не трябваше да разговаряш с Дюк… Аз съм си виновен, разбира се, никой не ме е насилвал да ти разказвам за Белман. Но просто имах нужда да ти се доверя… — Тялото му рязко се приведе напред, очите му пламнаха от гняв, гласът му проехтя като тътен на гръмотевица: — Защо му светна, тъпачке?! Бих могъл да му отвлека вниманието по-далеч от Белман!
— Не знам за какво говориш — отвърна с някаква детска упоритост Лорели. — Не помия нищо от това, което ми разказа за Белман. И не разбирам защо се опитваш да ме сплашиш…
Шулц направи усилие да сдържи гневното си избухване. Страшно много му се искаше да я хване за черните къдрици и да и разбие главата в стената, но преди това трябваше да бъде абсолютно уверен…
— Забравих, че рядко слушаш какво ти говоря — поклати глава той и бавно завъртя празната чаша между пръстите си. — Нали така? — Тялото му незабележимо се приведе напред.
— Маестро, настроението ти тази вечер никак не ми харесва — рече Лорели и рязко отвори вратата. — Отивам да си легна.
— Добре, гълъбчето ми — усмихна се Шулц и се приведе още малко напред. — Надявам се да спиш добре.
После чашата излетя от ръката му.
Тя видя блясъка на стъклото в светлината да лампата и се наведе. Но действията на Шулц, бяха наистина светкавични и чашата я улучи точно между очите. Политна и уплашено изпищя, в следващия миг се озова на колене, пред очите й се появиха ослепителни кръгове.
Шулц скочи на крака и невероятно пъргаво се озова над нея. Макар и все още замаяна, тя го усети и направи опит да пропълзи встрани. Но ръката му я стисна за врата и така я разтресе, че зъбите й започнаха да тракат.
— Защо се обади на Дюк? — изръмжа той.
— Исках да го задържа по-настрана от тази история — изхълца тя и отчаяно се задърпа: — Пусни ме, боли!
— Глупачка! — разтърси я той. — Това е единственият начин да събудиш интереса му и ти отлично го знаеш! Искаш Дюк да се заеме с тази работа, нали? Искаш да ми създадеш неприятности!
— Не! — изкрещя тя. — Пусни ме! Нищо подобно не съм искала! Ти каза, че ще го убиеш, ако си навре носа, и аз просто исках да му попреча!