— Какво има, Клеър? Аз да те ядосах?
— Съжалявам, Питър. Уморена съм и нямам настроение. Сигурно съм странно досадна… — От лицето й личеше, че всеки момент ще се разплаче.
— Но, Клеър… — Започна той.
Устата й се разкриви, тя скочи на крака и бързо напусна ресторанта.
Питър беше толкова изненадан, че не успя да реагира. Просто зяпаше подире й, без да забелязва любопитните погледи на останалите посетители.
Зад рамото му се изправи келнерът с готовата сметка.
— Вероятно не харесахте вечерята… — промълви обидено той.
Едва сега Питър си даде сметка, че е център на вниманието, натика няколко банкноти в ръката на човека и забързано каза:
— Вземете… Приятелката ми нещо не е добре…
Излезе на тротоара и хвърли учуден поглед нагоре и надолу по улицата. Портиерът се приближи, докосна шапката си с ръка и каза:
— Колата ви е зад ъгъла, сър. Вашата дама току-що отиде при нея…
Питър му даде една банкнота и тръгна да пресича улицата.
Клеър седеше на задната седалка и плачеше. Той колебливо спря. Много му се искаше да я вземе в прегръдките си и да я утеши, но се опасяваше, че с това само ще влоши нещата. Запали цигара и се облегна на колата, настроението му беше отвратително.
— Всичко е наред, Питър — обади се Клеър, правейки отчаяни опити да стабилизира гласа си.
— Но какво има, скъпа? — попита той и се настани на седалката.
— Чувствам се толкова зле, че не знам какво да правя — отвърна тя.
— Уморена си. Ще те закарам вкъщи. Трябва ти един здрав сън. — Отново не посмя да я докосне, макар много да му се искаше.
Тя избърса очите си с кърпичка и поклати глава.
— Нека се поразходим с колата, Питър. Искам да усетя вятъра върху лицето си, толкова е горещо… Би ли свалил покрива?
Той се подчини и завъртя стартерния ключ.
— Накъде?
— Няма значение, проста карай.
Не разбираше каква е причината за особеното й настроение, но изви и подкара по посока на Феървю. Тя дълго вреже мълча. Вече не плачеше, беше се свила в ъгъла и подлагаше лице на топлата въздушна струя. Очите й не се отделяха от кръговете светлина на фаровете пред тях.
Питър никога не я беше виждал в подобно настроение и се чувстваше притеснен. Обикновено Клеър се държеше спокойно и самоуверено.
— Съжалявам за тази вечер, Питър — обади, се внезапно тя. — Доста съм нервна, а и не понасям жегата… Много ли ми се сърдиш?
— Няма нищо — успокоително се усмихна той, дясната му ръка пусна волана и покри нейната. — Всеки изпада в подобни настроения. Само съм малко учуден, тъй като не допусках това за теб…
— Страхувам се, че съм като всички останали — стисна ръката му тя. — Но просто винаги съм успявала да се овладявам. Предполагам, че все още не съм напълно възстановена от болестта…
— Работиш прекалено много — рече той и кракът му леко натисна спирачката. Колата отби вдясно от пътя и спря. Той се обърна към нея и добави: — Защо не направиш единственото разумно нещо, Клеър? Зарежи тая твоя работа и се омъжи за мен. — Взе я в прегръдките си и нежно я целуна. Тя не го отблъсна, но устните й бяха студени и равнодушни. — Много те обичам, скъпа — прошепна той и зарови ръка в косата й. — Не можеш ли да направиш това? Ще те направя щастлива, ще бъда роб на твоите желания!
Тя нежно го отблъсна.
— Недей, Питър, тази вечер нямам настроение за подобни разговори. Хайде да продължим…
— Но какво ти става? — попита той, потискайки с усилие надигащото се раздразнение. — Какво значи настроение? Аз не флиртувам с теб, Клеър! Аз те моля да се омъжиш за мен! За отговор на такава молба не е необходимо специално настроение! Или ме обичаш, или не ме обичаш!
Ръцете й внезапно се стегнаха около бицепсите му, ноктите й болезнено се забиха в кожата.
— Моля те, Питър, престани! — прошепна тя с някакво отчаяние в гласа. — Не искам да се караме! Просто не разбираш, че се чувствам несигурна…
Все още раздразнен, той рязко се освободи от ръцете й.
— Така няма да продължаваме! — упорито рече той. — Чакам, чакам и все нищо не се получава! Или ме обичаш, или не ме обичаш! Ако е второто, ще бъде по-добре, ако престанем да се срещаме!
— Разбира се, че те обичам — отвърна тя. — Ти си мил и сърдечен човек, моля те недей да говориш за раздяла!
— Защо тогава не се оженим? — продължи да настоява той със сърдито лице.
— Не ме гледай така, Питър — прошепна тя. — Още минута и ще се превърнем в чужди хора… — Притисна се до него и се отпусна в прегръдката му. — О, Питър, аз наистина те обичам, но много те моля да не ме караш да прибързвам. Все още съм несигурна, все още не зная къде се намирам. Нима не виждаш, че не искам да те нараня? Колебая се единствено по тази причина — не искам да те нараня!