— Отвориш ли си човката, с тебе е свършено! — заплашително просъска той. — Ще те открия, ако ще вдън земя да си се заровила! И тогава горчиво ще съжаляваш!
Лорели му се изсмя в лицето.
— Не можеш да ме уплашиш — рече. — Я виж какъв човек ще ме пази! — Хвана ръката на Дюк и го изведе от стаята.
В момента, в който стъпиха на тротоара, Дюк я хвана здраво за ръката и се впусна в бяг.
— Хайде, скъпа — подкани я нетърпеливо той. — Не искам Пол да ни очертае пътя с куршуми!
— Тебе май те е шубе от него, а? — презрително го изгледа Лорели, после раздразнено извика: — Не бързай толкова, полата ми е тясна!
Дюк пъхна ръка подмишницата й и я повлече напред. Зад тях нещо приглушено пропука, куршумът свирна над главите им и се сплеска в стълба за улично осветление.
Лорели изписка, вдигна полата високо пад бедрата си и припна напред като сърна. Дюк едва успяваше да я догони, задавен от смях.
— Сега май някой друг го е шубе — задъхано извика той, настигна я на два скока и отново хвана ръката й. — Насам!
Отзад тресна втори изстрел и този път куршумът свирна между главите им. Лорели преодоля следващите седем-осем метра на два дълги скока и отново изпищя.
Дюк направи усилие, за да я спре пред колата си, отвори вратата и я натика вътре. После се настани зад волана, включи на скорост и потегли с остро свирене на гумите.
— Нямах представа, че Пол е толкова добър стрелец — задъхано рече той и в същия миг край стъклото бръмна още една разсърдена оса. След няколко секунди къщите от двете страни на улицата се сляха в неясен фон, стрелката на скоростомера надскочи стоте и продължи да се изкачва нагоре.
— Цялата работа ми се отрази доста здравословно — настани се удобно на седалката Дюк. — Черният ми дроб отдавна плачеше за малко раздвижване и ето че си го получи.
Лорели се беше навела напред и внимателно изследваше състоянието на копринените си чорапи, меко проблесващи под светлината на арматурното табло. Бързо откри, че коленете й надничаха през широки дупки и ядосано изруга.
— Бас слагам, че това е първата стрелба на територията на Бентънвил — рече Дюк, като продължаваше да увеличава скоростта. — Мисля, че Пол вече не ни обича…
Лорели само изсумтя и продължи да разглежда чорапите си. След известно време вдигна глава:
— Значи ти си Хари Дюк, а?
— Единственият син на достопочтената госпожа Дюк — потвърди той и добави: — Я ми кажи, къде сме се виждали с теб?
— О, аз съм доста известна — игриво отвърна тя. — Името ми е просто Лорели. Не Лорели Монтгомъри, или Лорели Спюък, а просто Лорели…
— Разбирам — мрачно кимна той. — Имаш ли някаква причина да се лишиш от фамилно име, или това не ми влиза в работата?
— Причини дал Господ — отвърна тя. — Една от тях е, че нямам родители…
— Интересно — промърмори Дюк и изви по главната улица. — Значи си се излюпила от яйце…
— Нещо такова — призна си Лорели. — Не помня подробностите, но беше нещо от тоя сорт…
— Какво ще кажеш за чаша горещо кафе и един хубав сандвич с пиле?
— Сега ли? — учудено го погледна тя.
— В същата тази секунда — отвърна той, натисна спирачките и закова пред една денонощна закусвалня.
— Би било чудесно — рече Лорели и слезе от колата. — Ще имаш ли нещо против, ако вместо сандвич си поръчам „Ривита“1? Имам чувството, че доста съм напълняла…
— Бих казал, че това не ти е необходимо. Куп мъже биха те приели такава, при това с огромно желание.
Влязоха в закусвалнята. Вътре нямаше никой, барманът дремеше в ъгъла на тезгяха. Дочул стъпките им, той стреснато отвори очи, на лицето му се появи усмивка.
— Закъсняхте, господин Дюк — рече, после забеляза Лорели и очите му се ококориха с нескрито одобрение. — Какво ще обичате?
Лорели си поръча „Ривита“ с домати, а Дюк — сандвич и кафе.
Настаниха се зад бара и Лорели отново се сети за скъсаните чорапи.
— Какво ще правя сега? — ядосано въздъхна тя. — Не мога да ходя в този вид!
— Всички жени само за това мислят — прозя се Дюк, започнал да усеща тежестта на умората. — Хей, Джос, да имаш случайно чифт копринени чорапи за дамата?
Съдържателят донесе сандвичите и се ухили:
— За такава дама всичко имам!
— Тя не иска всичко, а само чифт копринени чорапи.
Съдържателят кимна и попита:
— Кой номер, госпожице?
Тя му го каза и след малко на бара се появи кутия с чорапи в различни цветове.
— О’кей, Джос, благодаря ти — рече Дюк. — А сега изчезвай, защото имам важен разговор с дамата.
Джос пусна нещо, което приличаше на усмивка, и се оттегли в противоположния край на бара.