Лорели захапа филията и разрови с пръст чорапите в кутията. При всяко помръдване на главата върху лицето й се изписваше болезнено изражение.
— Можем ли да направим кратък преглед на твоята биография? — попита с пълна уста Дюк.
— Нито дума за мен — поклати глава Лорели. — Тази нощ ще бъда загадъчната жена за теб, пък утре сутринта ще видим.
— Хубаво — отвърна Дюк и замислено разбърка кафето си. — Но утре наистина трябва да бъдеш по-словоохотлива… Ако искаш АЗ да ти помогна, разбира се… Не сме ли се виждали в кабинета на Пол?
— Няколко пъти — кимна тя. — Предполагам, че в главата ти има само сделки, иначе би ме запомнил…
— Не е това — възрази Дюк. — Просто имам едно желязно правило — никога да не проявявам интерес към чужди мадами. Как стана така, че си се свързала с Пол?
Лицето на Лорели помръкна.
— Край на предаването — решително рече тя. — Станция X приключи с програмата. — Наряза домата в чинията си и добави: — Искам да ида някъде, където мога да се наспя.
— Нямаш пари, нямаш дрехи, имаш само тяло, което се нуждае от охрана — резюмира Дюк. — Не е малко, нали?
— Аз поемам грижа за тялото си, а ти — за всичко останало — отвърна тя.
Той галантно й благодари.
Очите й се спряха на стенния часовник, според който минаваше два.
— Я ми кажи — меко започна Дюк, — ти ли ми се обади снощи да ме предупредиш да не се занимавам с Белман?
— Може и аз да съм била — сви рамене тя и очите й изведнъж изгубиха живеца си. — Звъня на куп хора…
— Интересувам се от Белман — отпи от кафето си Дюк. — Не искам да си помислиш, че ме привлича с нещо хубаво в себе си… Интересува ме по други причини… Знаеш ли нещо за него?
Лорели кимна, избърса пръсти в полата си и се зае да прехвърля чорапите в кутията.
— Знам много неща…
— Хайде, почвай — подкани я той. — Нека ти бъда баща-изповедник.
— Никога не съм имала баща — отвърна тя, извади чифт чорапи с телесен цвят и започна да ги проверява за бримки. — И вече е късно да се сдобивам с такъв…
— Не е необходимо, остави нещата на мен.
Тя сви рамене, откачи скъсаните чорапи от жартиерите си и започна да ги смъква.
Той отмести поглед и се съсредоточи върху кафето си. За разлика от него съдържателят прояви съвсем жив интерес към заниманията на Лорели и дори се приведе напред, за да вижда по-добре.
Лорели вдигна глава и го изгледа с присвити очи.
— Махай се или ще ида да угася лампите! — ледено го предупреди тя.
Онзи се дръпна толкова рязко, че обърна един от бурканите със сладкиши на тезгяха.
— Господи, какво дете на природата — въздъхна с тъжна усмивка на лицето Дюк, после се извърна към съдържателя: — Няма нищо, Джос. Можеш да вземеш старите чорапи и да ги използваш за нощна шапчица… Ще изглеждаш страхотно!
Лорели обу новите чорапи, стана и се протегна.
— Е, сега вече ми трябва легло — прозя се тя. — Вратът ми е изранен, главата ми тежи като гюле… Хайде, нима си без сърце?
— Със сърце съм, как да не съм — отвърна Дюк. — Но просто се чудя какво да те правя. Не искам да те водя у дома, тъй като това ще доведе до неща, които трябва да избягвам.
— Ами? — учудено го изгледа тя. — Не се тревожи за мен, няма да ти досаждам.
— Тревожи ме, че аз може да ти досаждам — въздъхна Дюк.
Тя се втренчи в него, очите й бавно потъмняха от гняв.
— Май се досещам накъде биеш — процеди през зъби тя. — Ако мислиш, че не съм достатъчно подходяща за теб, тогава…
— Не е това — прекъсна я Дюк. — По-скоро обратното…
Лорели беше толкова изненадана, че не успя да отвърне нищо.
— От друга страна, Пол може би вече е тръгнал да те търси — продължи Дюк. — И никак не ми се иска да те оставям без закрила… Ето какво ще направим. Ще събудим моя стар приятел Питър Калън и ще го помолим за подслон.
— Идеята ти не ми допада особено — помръкна тя. — Мислех, че ще е по-добре да сме сами, за да можем да се опознаем…
— Пречи ми възпитанието — поклати глава Дюк, после стана и се насочи към телефонната кабина. — Едно време здравата ни стягаха…
Лорели си поръча нова чаша кафе. Усмихна се любезно на Джос, но онзи вече я гледаше без всякакъв интерес. Буркан разпилени по пода сладкиши бяха достатъчно главоболие, цяла нощ щеше да търка. Тръсна чашата под носа й, прибра си кутията с чорапите и хвана метлата.
Дюк излезе от кабината.
— Всичко е о’кей — рече. — Довърши си кафето и да вървим.
Лорели се намръщи, докосна с пръст шията си и рече:
— Утре сигурно ще съм схваната. Мръсното дебело копеле, здравата ме халоса!
— Не му придиряй толкова — успокои я Дюк. — Може би сериозно си го ядосала.