— Мисля, че знам кой е купил парцела. Не биха хвърлили парите си на вятъра… Там трябва да има някакви полезни изкопаеми… Я сребро, я петрол…
— Пак бълнуваш, ангелче. Земята наоколо отдавна е прокопана и преровена, никой не е успял да открие нещо ценно в нея.
— Защо тогава я купуват? — тропна с крак Клеър.
Барнс се почеса по главата.
— Може би искат да си запазят гробове — ухили се той.
— Хайде, върви и хубавичко се огледай! — шеговито го побутна тя. — Опитай се да разбереш дали досегашните собственици са получили предупреждение да напуснат.
Барнс се обърна към вратата и забързано излезе.
Клеър се затвори в стаята си. Дръпна ципа на чантичката си и се зарови в нея. Най-сетне откри това, което й трябваше, сред купищата стари сметки и отдавна прочетени писма. Измачканото листче с телефонния номер на Хари Дюк.
Посегна към слушалката с разтуптяно сърце. Странно, много странно, помисли си тя. Изпитваше непонятно задоволство от факта, че има повод да му се обади толкова скоро след срещата им, радваше се, че бе взела номера му.
Седеше като закована в стола и слушаше призивните сигнали на апарата. Някъде, в неизвестна за нея стая, звънеше телефонът. Опита се да си представи обзавеждането й, но пред очите й се мяркаха само стомана, кожа и стъкло. Просто не можеше да си го представи сред друго обзавеждане.
Някой вдигна слушалката след доста голямо закъснение.
— Да? — рязко и недружелюбно попита този някой.
— Господин Дюк, моля…
— Няма го! — тросна се онзи и затвори.
Тя погледна безмълвната слушалка и почувства как й призлява. Даде си сметка, че страшно много се бе надявала да чуе гласа на Хари Дюк.
Десета глава
Питър Калън отвори очи и объркано огледа хола. Тялото му беше схванато, тилът му пулсираше от болка. Направи опит да седне и неволно простена.
Хари Дюк се размърда и зяпна насреща му.
— Ужас, а? — промърмори той, докато се надигаше и търкаше очите си с юмрук. — Какво ли не прави човек заради една жена! С тапицерията, която има оная мадама, би трябвало да я оставим да спи на пода, а леглото да си остане за нас!
Питър разкопча сакото и жилетката си.
— Доколкото си спомням, тя точно това предложи — отвърна той и внимателно се протегна.
— Тъй си беше — кимна Дюк. — И не мога да разбера какво ме накара да отхвърля предложението й… Пит, синко, май започвам да се превръщам в стар развратник, когото всяка мацка може да върти на пръста си!
— Ези или тура — извади някаква монета Питър. — Който познае, пръв ползва банята.
Дюк не позна и поклати глава.
— Хайде, бягай — рече. — През това време ще приготвя нещо за закуска… Я да видим дали онова пиленце се е събудило… — Открехна вратата на спалнята и извика: — Ставай, момичето ми! Аз правя закуската, а ти си последна в банята!
Отвътре не долетя нито звук.
— Спи като заклана! — помърмори Дюк и хвърли поглед през рамо към Питър. — Ей това не им харесвам на жените! Обичам само онези от тях, които спят леко, като сърнички…
— Това пък защо? — попита Питър, вече останал по бельо.
— Ами кой ще ме пази от крадци? Аз самият спя като убит!
— Я иди да я събудиш — посъветва го Питър. — Може пък да умее да готви…
— Ти си имал НЕЩО между ушите си! — похвали го Дюк. — Досега бях сигурен, че там е пълно само с хрущяли!
Ръката му пипнешком потърси ключа за осветлението, намери го и го натисна.
— Ставай, сънливке! — бодро се провикна той. — Имаме нужда от закуска!
После изведнъж зяпна и направи крачка напред.
Върху постелята се беше проснал Тимсън, главата му беше отметната назад, ръцете му бяха свити в юмруци. На гърлото му зееше грозна рана, кръвта влажно проблясваше под ярката светлина. Чаршафите бяха червени, стената над възглавницата беше цялата в кръв, на килима също се бе събрала малка локвичка.
Дюк пое дълбоко въздух. Стомахът му се сви, кожата му леко настръхна. Пристъпи внимателно към леглото и докосна китката на Тимсън. Беше студена и лепкава като пластелин. Вероятно е мъртъв от няколко часа, прецени Дюк.
Изправи се и внимателно огледа стаята. Не откри нищо, което да заслужава внимание. Лорели бе изчезнала без следа, а той кой знае защо не се учудваше от този факт. Проснатият върху леглото труп променяше обстановката изцяло. Сякаш бе попаднал в непознат дом, всъщност и в съвсем непознат свят…
Потърси оръжието на престъплението и в очите му проблесна лека надежда. Не го откри и това го разстрои повече дори от откриването на трупа. Защото означаваше убийство, защото означаваше усложнения от всякакъв вид. И което беше най-лошото — означаваше контакт с полицията.