Отхвърлих офертата му, защото ми е дошло до гуша от неприятности. Изритах Келс, малко след това звънна телефонът. Беше жена, няколко часа по-късно разбрах, че ми е звъннало същото това маце, което ти доведох на гости…
— Коя е тя? — пожела да узнае Питър.
— Приятелка на Шулц — отвърна Дюк. — Пипнах го точно когато се готвеше да я удуши. Нищо повече не знам. Вероятно по-късно ще научим това-онова и за нея… Следата още е гореща. Както и да е… Звънна ми у дома и ме предупреди да не се захващам с Белман… „Няма да ми е приятно да те видя умрял“, рече. Обикновено не обръщам внимание на подобни приказки, затова реших да си поговоря с Белман. Преди това се отбих да се видя с Шулц…
Сигурно знаеш, че Шулц е собственик на игрален дом, аз държа една от стаите му под наем. Използвам я за офис. Познавам го доста добре и допреди няколко часа го мислех за умно копеле. Той има връзки навсякъде, знае всичко за Бентънвил, беше един от първите, които надушиха големи печалби тук… Не знаех, че Лорели ми се е обадила по телефона, не знаех дори, че двамата се познават. Ако знаех това, никога нямаше да му кажа за това обаждане, щях да си държа голямата уста затворена… От Шулц не успях да измъкна нищо, с изключение на предположението, че Белман се страхува от Спейд. Ще се наложи да се поразровя около тоя тайнствен тип, Питър. Всичко в Бентънвил в крайна сметка опира до неговото име и сигурно ще ми бъде интересно да се опознаем. Както и да е… Усетих, че Шулц знае повече отколкото казва, а това, което казва, сигурно е лъжа…
Отидох при Белман. Както си приказвахме, в кабинета му се втурна някакво дребно копеле и започна да гърми насреща му. Бях толкова уплашен, че си разсипах уискито, а то взе, че се плисна върху лицето на дребното копеле. То изведнъж си спомни, че има неотложна среща и се изпари, а Белман отърва кожата…
И от него нищо не научих, само дето си губих времето. Почти се беше надрискал от страх, но пак не пожела да си отвори плювалника. Реших, че няма да е лошо да си поприказвам още малко с Шулц и му отидох на гости. Преди да натисна звънеца, по навик хвърлих едно око през прозореца. И добре, че го сторих. Защото видях как дебелото копеле е затиснало Лорели на пода, а около шията й беше навил едно хубаво дебело въже.
Отворих тихичко прозореца и му попречих да извърши поредната си глупост. Когато Лорели се свести и отвори уста, веднага познах гласа, който ми се беше обадил по телефона. Реших, че трябва да се погрижа за нея и я взех да ми прави компания. На Шулц това явно не му хареса и ме изпрати с такава пукотевица, че замалко не получих инфаркт.
После я доведох тук и това е краят на приказката. За съжаление не пожела да говори, но очевидно знае нещо важно. Шулц я предупреди, че ще й види сметката, ако си отвори устата… Е, сега знаеш толкова, колкото и аз…
— А откъде се появи този Тимсън? — присви очи Питър. — За него не спомена нито дума…
— Спомних си за него едва снощи, когато твоята мадама му спомена името… Преди време беше управител на „Шез Пари“ и още тогава подозирах, че е подставено лице. А как се е озовал тук не мога да ти кажа.
— По всичко личи, че тая Лорели му е видяла сметката — притеснено въздъхна Питър. — Допускаш ли, че Тимсън е дошъл да я прибере, а тя му е рязнала гърлото и е духнала?
— Но защо Тимсън? Той няма нищо общо с Шулц. Нещата биха били далеч по-ясни, ако оттатък лежеше с прерязано гърло Джо…
— Кой Джо? — объркано го погледна Питър.
— Едно от момчетата на Шулц — отвърна Дюк. — Използва го за шофьор…
— Не можем цял ден да си седим тук и да правим догадки — изправи се Питър. — Трябва да се обадим в полицията.
— Естествено — кимна Дюк. — Въпросът е какво да им кажем… Да споменаваме ли за Шулц и Лорели?
— Няма друг начин. Иначе ще трябва да им обяснявам защо не съм си спал в леглото.
— Мисля, че нещата ще се поизяснят, ако разменя някоя дума с Пол — рече Дюк и посегна към телефона.
Питър запали нова цигара и започна да крачи напред-назад из помещението.
Дюк замислено го наблюдаваше, после в слушалката прозвуча гласът на Шулц и той моментално забрави за приятеля си.
— Пол? — дрезгаво попита той. — Хари се обажда.