— Значи е дрънкал глупости, така ли? — изгледа го хладно Лорели.
— Хари е голям шегаджия и аз го харесвам — продължи да се смее Шулц. — В момента се пречка на пътя ми и трябва да бъде отстранен, но иначе е забавен… Особено когато започне със своите измислици… — Малките твърди очички пробягаха изпитателно по лицето й.
— Понасям ти побоите, понасям и да ме замеряш с чаши — промълви Лорели. — Но не и убийствата… особено МОЕТО убийство! Разбера ли, че наистина искаш да ме убиеш, ще ти видя сметката, Пол!
Шулц смаяно зяпна, стреснат от злобната заплаха в гласа й.
— Стига скъпа, не бива да се увличаш толкова — промърмори той. — Не вярвай на глупостите, които ти е надрънкал Хари Дюк. Освен това, аз не бих те убил с помощта на примка… — Пристъпи обратно към нея, устата му се разкриви в грозна усмивка, очите му се превърнаха в два черни камъка: — Ако някога реша да те убия, ще избера отровата… Бавната отрова… И ще гледам как си губиш закръглените формички, ще чакам да станеш толкова отвратителна, че дори на гробаря да му се пригади!
Лорели рязко седна в леглото, в очите й проблесна страх.
— Махай се! — изкрещя тя. — Не искам да ти слушам налудничавите приказки! Махай се веднага!
Доброто му настроение веднага се върна. Най-сетне беше успял да я стресне. Май наистина ще бъде забавно, ако вземе да я отрови. Тази мисъл го накара широко да се усмихне.
— Аз също си падам по майтапите — успокои я мазно той. — Затова не трябва да вярваш на разни глупости за насилствена смърт! Нито на Хари Дюк, нито на мен… — Помаха с ръка и излезе от спалнята.
Лорели рухна обратно върху възглавниците. Мръсник като Шулц наистина може да прибегне до отровата, помисли си тя и почувства как й прилошава. Може да й отрови храната, когато му хрумне! Ръката й се повдигна и неволно докосна гърлото й. Дали наистина й беше сложил примка? Ако можеше да бъде сигурна в това, не би стояла в този дом дори секунда!
До слуха й достигна боботенето на мотор, тя скочи от леглото и изтича до прозореца. Тъкмо навреме, за да види как голямата черна кола бързо се отдалечава.
Денят отново щеше да бъде горещ. Слънчевите лъчи затоплиха тялото й под тънката коприна на пижамата във весели тонове. Очите й не се отделяха от улицата, в душата й се надигна раздразнение, тъй като бе принудена да си стои у дома…
Обърна се и унило се върна в леглото. Заплахата да бъде отровена сериозно я разстрои. Мисълта за това не беше от най-приятните.
Напъха малките си крачета в чехлите и посегна към завивките. Нямаше никакво намерение цял ден да се търкаля в леглото. Беше прекалено топло, а и самата тя не беше спокойна. Искаше й се да направи нещо, но не знаеше какво…
Запали цигара и отново пристъпи към прозореца. Облегна се на перваза и се загледа в редицата от коли, които бавно се придвижваха по посока на Бентънвил.
Потънала в неспокойните си мисли, тя не чу отварянето на вратата и влизането на Джо.
Подобно на Лорели, и той нямаше фамилно име. Шулц наистина беше майстор в издирването на бездомни сираци и хора без роднини, които идваха от неизвестността и лесно се връщаха обратно в нея, особено когато бяха изпълнили предназначението си.
Макар и млад на години, Джо притежаваше богат опит. Беше на осемнайсет-деветнайсет години, без да бъде абсолютно сигурен в това. Не знаеше кога е рожденият му ден, но това изобщо не го притесняваше. Беше израснал в дом за сираци, мрачен и затворен в себе си. Избяга оттам в момента, в който почувства, че може сам да се грижи за себе си.
Година по-късно вече беше шофьор на Шулц и дебелият бързо се увери в правилния си избор. Джо му се отплати стократно, изпълняваше безупречно и най-деликатните мисии. Шулц така и не можа да разбере дали може да му се доверява напълно, но беше доволен от присъствието му край себе си.
Джо беше слаб младеж с дребен кокал и жилава фигура. Носеше винаги едни и същи фланелени панталони в мръсносив цвят и яке от мека кожа, което се закопчаваше отпред с дълъг цип. Около врата си извиваше памучно шалче на черно-бели райета, гъстата коса стоеше на главата му като тюленова кожа. Подстригваше се сам и по тази причина прическата му винаги беше малко странна, неравна, със стърчащи във всички посоки кичури.
Лицето му беше бледо, а очите му — големи, черни и блестящи, с дълги мигли — бяха най-хубавото нещо, което притежаваше.
Изправи се на прага, погледна равнодушно момичето, после пристъпи крачка напред и затвори с крак вратата зад гърба си.
Лорели стреснато се обърна да го погледне, после отново се зазяпа навън.
Джо пристъпи към тоалетната масичка и започна да си играе с козметиката й. Вземаше в ръка различните шишенца и бурканчета, отвиваше капачките им да ги помирише, след което ги връщаше обратно на място.