— Шишко се безпокои за отношенията между нас — подхвърли от мястото си Лорели.
— Знам — отвърна Джо и помириса едно малко кристално шишенце. Парфюмът му хареса и той тръсна една капчица върху пръстите си. Зави капачето, разтърка длани, после ги сви около носа си и вдъхна с пълни гърди.
Лорели се отдалечи от прозореца и се върна в леглото.
— Шишко започва да ме плаши — сподели тихо тя.
От устата на Джо се откъсна къс и презрителен смях.
— Той ли? — изкриви се в гримаса лицето му, после отново се изсмя. Плосък, нерадостен звук.
— Хари Дюк каза, че го е хванал да ми слага примка на шията — добави тя. — Как мислиш, наистина ли е искал да ме убие?
Джо взе ножицата от тоалетката и започна да подрязва космите около ушите си.
— А ти как мислиш? — небрежно попита той.
— Пол твърди, че Дюк ме е излъгал.
Джо продължи да щрака с ножицата край ушите си, после изведнъж рече:
— Чудя се какво би направил с тялото ти…
— О, стига, Джо! — неволно потръпна Лорели. Срещна погледа на блестящите му очи и малко се поотпусна. — Страх ме е, Джо — прошепна тя.
— Какво още ти каза? — остави ножицата младежът.
Лорели се обърна на една страна, кракът й нервно започна да се свива и разпуска. Блясъкът на червената коприна привличаше неотразимо вниманието на Джо.
— Започна да дрънка, че може би ще ме отрови — оплака се тя.
— Само те плаши — засмя се Джо. — Какво знае за отровите дебелак като него?
— Каза, че си извършил две убийства. И с това ли ме плаши?
— А то плаши ли те?
— Не! — повиши тон Лорели, раздразнена от спокойното му безразличие. — Но ти никога не си ми споменавал подобно нещо! Кои бяха жертвите, защо си го направил?
— Какво значение има това? — отегчено я погледна той. — Не помня вече, всичко съм забравил… Само си губим времето!
— Имаме целия ден на свое разположение — отвърна тя, примирена с мисълта, че няма да измъкне нищо повече от него. — Той ще се върне чак довечера.
— Така ли каза? А не допускаш ли, че ще направи само едно кръгче на квартала?
— Да не би и ти да се страхуваш от него?
Джо се изсмя и Лорели изпита известно облекчение. В бледото лице с каменни черти, което я наблюдаваше в огледалото, нямаше нито страх, нито колебание.
Настъпи тишина. След няколко минути Джо се размърда и каза:
— Искам да знам какво се е случило. Затова съм тук.
— Само затова ли? — лукаво го погледна Лорели.
— Другото ще го оставим за после — отвърна той. — Сега искам да чуя защо тръгна с Дюк.
— Пол ме изплаши, не знаех какво да правя… Не исках да те замесвам. Просто се възползвах от шанса да се измъкна с Дюк…
— Не мога да разбера защо ме лъжеш — хладно я изгледа Джо и отново взе в ръка шишенцето с парфюма. — Видях добре с какви очи гледаш Дюк… Освен това те чух, като му се обаждаш за Белман… Защо ме лъжеш?
— О, я върви по дяволите! — нацупи се Лорели и отново се обърна по гръб.
— Защо не остана при него? — продължи да я разпитва младежът. — Сигурно си можела да го сториш, нали?
— Не е заради теб, можеш да бъдеш сигурен в това! — озъби му се Лорели. — Той е истински мъж и вероятно наистина бих останала!
— Знам — отвърна Джо и опита цвета на едно червило върху ръката си. — Но защо все пак се върна? — В гласа му нямаше горчивина, въпросът беше зададен с равен и спокоен тон.
— Ти си много странно момче — рече Лорели и обгърна коленете си с ръце. — Нима нямаше да ти липсвам?
— Можеше и да ми липсваш — отвърна със същото безразличие Джо. — Бях започнал да свиквам… Защо все пак не остана?
— Нещо се случи и се уплаших.
— Какво ти става? — стрелна я с поглед Джо. — Да не би да си изпускаш нервите?
— Той не ме заведе у дома си. Отидохме в някакъв негов приятел. Спалнята отстъпиха на мен, а те двамата спаха на креслата в хола. — Лорели ритмично се поклащаше. — През цялото време имах чувството, че не съм сама в стаята… Изпитвал ли си някога нещо подобно?
— Аз ли? — вдигна глава Джо. — От къде на къде?
— Накрая започнах да треперя от страх. Там имаше един голям скрин, бях сигурна, че вътре се крие някой… Не посмях да го отворя. Просто изскочих през прозореца и се върнах тук…
Джо се приближи и седна на края на леглото.
— Днешните вестници пишат за тая история — рече той. — В стаята на Калън е бил открит Тимсън, с прерязано гърло…
Лорели пусна коленете си и рязко се изправи.
— Дай да видя! — прошепна напрегнато тя. — Мен не са ме замесили, нали? Кажи, че не съм замесена!