— Добре направи, че отскочи насам, мистър — протегна му ръка Кейси. — Мисля, че наистина ще ни измъкнеш от безизходицата…
— Точно това смятам да направя — отвърна Дюк и пое надолу по стълбите.
Навън слънцето вече залязваше, последните му лъчи хвърляха алено сияние над Феървю.
— Имаш прекрасен изглед — спря се на верандата Дюк.
— Май това е всичко, което имам — горчиво отвърна Кейси. — Свикнал съм с него и отдавна не му обръщам внимание.
— Разбирам.
— Ще те изпратя до колата, мистър — предложи услугите си Джеткин, но Кейси го избута настрана.
— Стига! — предупредително го изгледа той. — Остави парите на човека на мира! По-добре помисли как да ги изкарваш с честен труд!
— Децата имат нужда от обувки, Тим — въздъхна отчаяно Джеткин. — А старата от шест седмици не е помирисвала месо!
— По-добре млъкни! — рече Кейси. — В Бентънвил има достатъчно работа за такива като теб, дето имат нужда от месо и обувки. Иди там и се хвани да ги изкараш! Никой от Пиндърс Енд няма да приема благодеяния, ясно ли е?
— Добре де — дръпна се Джеткин. — Но тоя е богаташ и изобщо няма да ги усети. Помисли си само колко много неща можем да купим със сто долара!
— Изчезвай! — изплю се върху прашната земя Кейси. — И кажи на твоята бабичка, че ще идеш да й изработиш парите за месото!
Джеткин сви рамене и се отдалечи.
— Упорит тип, а? — подхвърли Дюк, наблюдавал сцената с неподправен интерес.
— Виж какво, мистър — погледна го мрачно Кейси. — Живеем тук отдавна и сме били щастливи. Сега наистина ни е трудно, но пет пари не даваме! Тук ни харесва. Повечето от нас могат да се преместят в Бентънвил и да печелят добри пари. Не го правят, защото предпочитат да си останат тук… Хич не обичаме разни непознати, дето идват да ни размахват пачки под носа. Това разстройва по-слабите…
— Странна философия — призна Дюк и бавно кимна с глава. — Добре, вече ще се съобразявам с нея…
— И хубаво ще направиш — рече Кейси, после внимателно надникна навън Дръпна се към вътрешността на къщата и направи знак на Дюк да го последва. Белите му зъби проблеснаха в мрака.
— Хареса ли ти ябълковата ракия? — попита.
— Страхотна беше — отвърна Дюк. — Но не искам повече. Коремът ми още е на дупки от нея…
— Ще ти продам шишето, мистър — понижи глас Кейси и му намигна. — Почакай малко.
След минута стопанинът отново беше на верандата, голямото шише меко проблясваше в ръцете му. Дюк го пое, хвърли му един замислен поглед и отново измъкна пачката. Отброи пет банкноти по двайсет долара и ги подаде на Кейси.
— Предполагам, че ракията е скъпа — промърмори той.
— Но в замяна на това ще трае дълго — отвърна онзи и парите изчезнаха по магически начин някъде сред дрехите му.
— Освен това в цената е включено и обслужването… — Тежката му лапа с плясък се стовари върху револвера в задния му джоб.
— Бях забравил за него — кимна Дюк. — Справиш ли се добре, положително няма да ми се размине само с вдигане на тостове за твое здраве!
— От този момент нататък никой няма да припари в този дом! — изръмжа с блеснали очи Кейси. — Можем да се обзаложим!
— Вярвам ти — рече Дюк и вдигна ръка за сбогом. — Утре сутринта пак ще се видим.
Обърна се и пое по пътеката през полето.
Петнадесета глава
Клеър си сложи шапката и се приготви да излиза. Вратата на кабинета й се отвори и на прага се появи Сам Тренч.
— У дома ли си отиваш? — попита той и започна да рови в джобовете си за кибрит.
— Мислех да си вървя — кимна Клеър. — Но после Питър предложи да вечеряме навън.
Сам запали лулата си, изпусна гъст облак дим към тавана и каза:
— Младият Питър Калън… Сериозни чувства ли изпитваш към него?
— Стига, Сам — усмихна се Клеър. — Не е твоя работа да се занимаваш с чувствата ми, престани да си пъхаш носа!
— Винаги съм те чувствал като своя дъщеря, Клеър — отвърна сериозно Сам — Затова искам да те видя щастлива.
— Ще бъда щастлива — потупа ръката му тя. — Не се безпокой.
— Надявам се, че знаеш какво правиш — рече той. — Момчето изглежда свестно. Има ли добра работа?
— Невъзможен си, Сам? — опита се да протестира Клеър. — Няма да ти позволя да ми избираш приятелите! Но след като толкова искаш да знаеш, Питър има отлична работа и се надява съвсем скоро да започне свой собствен бизнес.
— Едно е да се надяваш, друго е да го имаш — поклати глава Сам. — Наслушал съм се на надежди… Въпросът е дали той умее да работи както трябва…
— Е, вече прекаляваш! — отвърна Клеър — След като нямаш какво друго да правиш и си се заел да ми обсъждаш приятелите, май ще е най-добре да се прибереш у дома!