— Той няма да ти помогне. Никой не би се сетил да надникне в тази дупка.
— Престанете да дрънкате и използвайте главите си! — викна Джо. — Пак ви казвам — трябва да се измъкнем оттук!
Клеър се изправи на крака и отново се зае да обикаля стените на мазето. Край тях бяха наредени огромни бъчви, а подът беше покрит със стара слама, върху която се търкаляха празни кашони. Единственото нещо, което все пак наподобяваше мебел, беше някакъв очукан бюфет.
— Какво има тук? — почука по една от бъчвите тя.
— Не дрънкай глупости — сряза я Джо. — Така никога няма да се измъкнем.
Клеър се опита да разклати бъчвата, но тя не помръдна.
— Пълна е с нещо… — промърмори тя.
Лорели се приближи и я подуши.
— Бира — обяви тя. — Поне няма да умрем от жажда. — Изкикоти се и добави: — Това не се отнася за Джо, тъй като той ненавижда бирата!
Клеър не я слушаше. Очите й се плъзнаха по бъчвите, после се преместиха на тясната дупка високо горе.
— Интересно как са ги вкарали тук — промърмори тя.
— Няма ли да млъкнеш най-сетне? — извика Джо и нервно стисна в юмрук здравата си ръка.
Лорели проследи погледа на Клеър и очите й светнаха.
— Тя е права, Джо! — извика. — Бъчвите не могат да минат през онази дупка! Прекалено големи са за нея!
— Какво искаш да кажеш? — подозрително промърмори Джо и закова очи в бъчвата.
— Още ли не разбираш? — попита Клеър. — Трябва да има и друг вход за това мазе. Бъчвите не растат тук, а дупката горе е прекалено тясна за тях. — Стана, взе фенера в ръка и се зае да изследва стените сантиметър по сантиметър. Другите я гледаха с надежда, но изследването завърши без резултат.
Приближи се до бюфета и опита вратичките му. Оказаха се заключени.
— Не можем ли да го отворим? — попита тя.
Джо пристъпи напред и се наведе над ключалката. После се дръпна крачка назад и нанесе страхотен ритник. Разхвърча се шперплат, във вратичката зейна широка дупка.
Клеър надникна вътре и развълнувано съобщи:
— Зад бюфета има врата!
Джо я отмести встрани и се зае да разширява дупката. Работеше само с една ръка, но в замяна на това бързо и сръчно. Скоро дупката стана достатъчно голяма, за да се види ясно вратата зад нея. Той се промуши през шперплатовата преграда и натисна бравата. Вратата се отвори навън.
— Дайте фенера! — заповяда с нисък глас той. — И не вдигайте шум]
Клеър лесно се промуши през строшената вратичка, но за Лорели упражнението се оказа доста по-трудно. Роклята й се закачи в острите ръбове, до ушите на Клеър достигна острият шум от разцепен плат, последван от сподавената ругатня на момичето.
Озоваха се в тъмен и тесен коридор, който миришеше на мухъл.
— Фенера! — прошепна Джо.
Клеър му го подаде и той го вдигна високо над главата си. На крачка от тях започваше някаква стълба, зад нея коридорът продължаваше още няколко метра и свършваше пред друга врата.
Джо отиде да я опита, но тя се оказа заключена. Той й хвърли един безпомощен поглед, сви рамене и се върна при момичетата.
— Натам! — прошепна той и палецът му се стрелна нагоре.
Притиснати един до друг, тримата предпазливо поеха по прашните стъпала. Бяха стигнали до средата, когато Джо изведнъж се закова на място и напрегнато прошепна:
— Слушайте!
Над главите им се чуваха приглушени мъжки гласове. Джо бръкна в задния си джоб и измъкна револвера.
— Чакайте тук! — заповяда с напрегнат шепот той. — Ще ида да видя какво е положението.
Лорели се вкопчи в ръкава му.
— Това не ми харесва! — прошепна тя с потрепващ от напрежение глас.
— Млъквай! — дръпна се той. Светлината на фенера играеше по бледото му напрегнато лице.
Прилича на подплашена невестулка, помисли си Клеър. Черните му очи напрегнато блестяха, едно мускулче на скулата му конвулсивно потръпваше. Духна фенера и внимателно го постави на стъпалото до себе си.
— Ще чакате тук — повтори той. — И ще си държите езиците зад зъбите, независимо какво чувате!
После безшумно се плъзна нагоре, оставяйки ги сами в непрогледния мрак.
Изкачи още няколко стъпала и отново се ослуша. Гласовете вече се чуваха съвсем ясно, той беше в състояние да долови части от разговора.
— Още колко трябва да вися тук? — попита ядосан мъжки глас.
— Затваряй си устата, тъпак! — изръмжа друг. — Ще висиш колкото трябва!
Няколко гласа заговориха едновременно, после трети глас умолително промълви:
— Няма ли кой да направи кафе? Чувствам се ужасно!
Джо предени, че оттатък трябва да има доста народ. Продължи изкачването си и скоро стъпалата свършиха. Озова се в някакъв коридор, под вратата в дъното му се процеждаше светлина. На крачка от него имаше прозорец със спуснати жалузи, които пропускаха дрезгавата светлина на утрото. Джо се наведе към него и хвърли един поглед на ръчния си часовник. Беше пет и половина.