Протегна ръка и вдигна жалузите на един-два сантиметра В коридора стана достатъчно светло. В двата му края имаше врати. Тази вдясно водеше към помещението с мъжете, от другата може би се излизаше на улицата. Джо бързо се насочи към нея. Отвори я, очите му пробягаха по обсипаното със звезди небе и потъналата в здрач тясна алея. После сърцето му прескочи един такт, тялото му замръзна на място. На крачка от него стоеше Тод Корис.
Изненадата им продължи частица от секундата. После Джо се стрелна напред със силата на отчаянието и стовари левия си юмрук в брадичката на Корис. Онзи политна назад и изненадано изпъшка. Джо насочи револвера си в гърдите му, Корис отстъпи назад и опря гръб в зида.
— Не мърдай! — просъска младежът.
Корис тръсна глава, намести очилата върху носа си, пръстите му механично попипаха ударената брадичка.
— Да не си откачил? — втренчи се в нападателя си той, после изведнъж го позна: — Аха, ти си хлапето на Шулц! — Светлите очи зад стъклата на очилата станаха хладни и подозрителни: — Какво търсиш тук?
Джо светкавично съобразяваше. Ако успее да неутрализира Корис, вероятно ще може да измъкне и момичетата. Но това няма да е лесно, тъй като знаеше, че Корис е опасен като кобра. Не можеше нито за миг да го изпусне от очи, от друга страна, трябваше да действа бързо и без колебание. Защото нямаше никакви гаранции, че от отсрещната врата няма да изскочи още някой…
— Не исках да те удрям — промърмори с извинителен тон той. — Просто се изплаших. Бях тръгнал да търся Шулц, но се изгубих…
— Не би ли насочил в друга посока тази ютия? — любезно попита Корис и веждите му обидено се повдигнаха. — Има опасност да гръмне…
Джо наведе дулото към земята, но очите му следяха всяко движение на Корис. Не знаеше какво да прави. Пристъпи крачка напред с надеждата, че може да издебне по-възрастния мъж и да го приспи с приклада на револвера си.
— Доста раничко си станал… — подхвърли той.
— Рано пиле рано пее — отвърна Корис, хвърли поглед зад гърба на Джо и с усмивка добави: — Имаш доста тежичък тупаник за хлапак с твоята физика…
В следващия миг нещо остро се заби между плешките на младежа и един дрезгав глас рече:
— Хвърли желязото, нещастник!
Джо потръпна, поколеба се за миг, после усети как дулото на непознатия потъва още по-дълбоко в гърба му и с нежелание пусна своя трийсет и осми калибър на пода.
Здрава ръка го завъртя на сто и осемдесет градуса, насреща му светна като месечина ухиленото лице на някакъв тип с гъсти вежди и грозен белег на бузата. Успя да забележи няколко редки и развалени зъба в грозно зейналата мутра, после юмрукът на непознатия се стрелна към брадичката му и Джо се свлече като вързоп край стената.
— Здрасти, Биф — поздрави го Корис. — Тук ли са останалите?
Онзи кимна и насочи очи към проснатото тяло на Джо.
— Кой е тоя нещастник?
— Момче на Шулц — отвърна равнодушно Корис. — Я го вкарай вътре.
Биф се наведе, сграбчи ризата на Джо и го изправи на крака. После го награби за яката и го повлече към просторното, изпълнено с тютюнев дим помещение. Краката на младежа едва опираха в пода.
В средата имаше голяма маса, отрупана с бутилки, чаши, карти за игра и пари. Край нея бяха насядали осем мъже и играеха покер.
Биф замъкна Джо дотам и с пъшкане го хвърли на масата. Тялото на младежа помете всичко отгоре й и с тътен се паркира в скута на двама от играчите.
Настана невъобразима бъркотия. Мъжете наскачаха и започнаха да псуват, двамата улучени се търкулнаха на пода и смаяно зяпнаха.
Биф се превиваше от смях. Джо се изправи на крака и намръщено се дръпна до стената.
В стаята имаше дванайсет мъже, някои от тях познаваше по физиономия от различните комарджийски вертепи в града.
Към него пристъпи Комски — слаб тип със злобно лице, дълга коса и небръсната брада. Ръката му се стрелна нагоре и улучи брадичката на младежа. Джо политна към центъра на стаята и се блъсна в един от другите бандити. Онзи рязко го завъртя и с отмерен ритник го върна обратно. Джо се приземи на лакти и колене, нов ритник го обърна по гръб. Пронизан от остра болка в ребрата, той остана на пода. Целият трепереше от гняв и омраза.
— Достатъчно, момчета! — рязко извика Корис и ботушът на следващия нападател спря на сантиметър от младежа.
Повечето от обитателите на стаята едва сега забелязаха присъствието на Корис и почтително млъкнаха.
— Оставете го — заповяда с по-спокоен глас Корис, седна на масата и хвърли поглед на часовника си. — Я някой да иде да направи кафе, мързеливци такива — добави той. — Чувствам се като умрял. Хайде, какво ме зяпате като орангутани! Направете кафе и ми прехвърлете онова копеленце насам! Искам да си поговоря с него!