Беше застрелян от упор, това ясно личеше от прогорената риза около дупката на гърдите му. Други следи липсваха. Това трябва да е работа на Шулц, помисли си Дюк. Питър някак е разбрал, че дебелият е пипнал Клеър и е дошъл да я освободи. Вероятно не е носил оръжие и Шулц лесно се е отървал от него.
Протегна ръка и докосна хладната кожа на приятеля си.
— Ще го пипна! — тихо каза той. — Ще го пипна и ще си плати!
Завари Клеър така, както я беше оставил. Вдървена на седалката, с вперени напред невиждащи очи.
— Едно момиче, Лорели… — прошепна тя, усетила го да сяда до нея. — И едно момче Джо… Познаваш ли ги?
— Разбира се — кимна Дюк, — но сега не бива да се тревожиш от нищо…
— Те са в беда! — повиши глас Клеър. — Затова тръгнах да те търся! Лорели ме изпрати. Затворени са в къщата, в която се намира офиса ти… Поне една дузина главорези също са там… Хората на Корис.
— Хич не ми пука! — отвърна Дюк и нахлупи шапката над очите си. — Това е просто една банда тъпаци. Кажи какво мога да направя за теб, къде да те откарам?
— Не говори така! — извърна се рязко тя. — Те ми помогнаха да избягам, сега и ние трябва да им помогнем!
— Добре, ще видя какво може да се направи — отвърна Дюк и рязко подкара към казиното.
Наложи си да не мисли за Клеър и съсредоточи цялото си внимание върху Шулц. Запита се къде може да е изчезнал и как ще го открие. Пръстите му се стегнаха около волана. Където и да е, няма да му се изплъзне! После си даде смета, че Клеър му говори нещо, хвърли бегъл поглед към пребледнялото й напрегнато лице и неволно се запита какво място е заемал в живота й Питър Калън.
— Не можеш да се справиш сам — казваше тя. — Много са. Момичето каза, че няма смисъл да ходиш в полицията.
— Не се безпокой, ще взема необходимите мерки — отвърна Дюк, завъртя волана в една от страничните улици и се насочи към апартамента си. — У дома имам един автомат. На път ни е, няма да се бавя… Надявам се, че с него ще успея да свърша работа.
— Кой го е убил? — внезапно попита тя. Стискаше юмруци толкова силно, че кокалчетата й побеляха.
— По всяка вероятност Шулц — стисна зъби Дюк.
— Помолих те да го оставиш на мира, нали? — попита тя. Гласът й прозвуча спокойно и някак унесено. Така човек говори сам на себе си. — Ако го беше оставил на мира, това нямаше да се случи… Казах ти, че той не може да се грижи за себе си. Но ти не повярва, той също не го вярваше… Не заслужаваше подобна смърт! Беше толкова мил и възпитан! Тази смърт е за хора като Шулц, като Спейд… като теб! Питър беше различен от вас…
Дюк спря пред блока, изключи мотора и се извърна към нея.
— Знам какво изпитваш — промълви той. — Но гневът ти няма да го върне. Питър ми беше добър приятел и винаги ще ми липсва… На теб сигурно повече, просто защото означаваше много в живота ти… Но не можем да го върнем. Затова нека го запомним такъв, какъвто беше… Нека си представим, че просто е заминал… Някъде надалеч. Само така няма да казваме неща, за които после ще съжаляваме… Само така ще избегнем вероятността да нараняваме себе си и другите…
Тя не каза нищо. Лицето й беше все така бледо и напрегнато, очите й гледаха напред, но не виждаха нищо.
— Отивам да взема автомата — въздъхна Дюк и отвори вратата. — А ти вземи такси и се прибери у дома.
Клеър се извърна към него, в очите й имаше хладна неприязън, която го накара да потръпне.
— Искам да видя края на всичко това — твърдо рече тя. — Нима допускаш, че ще се прибера на топло, тъй като него вече го няма?
Той сви рамене и изтича към входа.
Телефонът иззвъня в момента, в който приключваше със зареждането на пълнителя. Дюк се поколеба за момент, после хвърли автомата на леглото и вдигна слушалката.
— Хари Дюк? — Гласът беше на Лорели и потръпваше от трудно сдържано вълнение.
— Къде си? — изненадано попита той. — Тъкмо мислех да те спасявам като по филмите!
— И сама мога да се грижа за себе си! — гордо отвърна тя. — За каква ме мислиш? Слушай, обаждам ти се от една закусвалня на ъгъла на Линкълн Стрийт, Ще дойдеш ли да ме вземеш?
— Веднага — отвърна Дюк и затвори.
Дръпна одеялото от леглото, уви автомата в него и изтича надолу по стълбите.
— Лорели е добре — съобщи той, пусна автомата зад седалката и се настани на волана. — Току-що ми се обади, отиваме да я приберем.
Клеър не каза нищо, каменното й лице го караше да изпитва притеснение. Поне да се беше разплакала! Да беше изпаднала в истерия! Само да не стои като паметник с очи като дупки върху бял чаршаф!
Стигна до Линкълн Стрийт за по-малко от четири минути.
Лорели и Джо чакаха на ъгъла. Младежът държеше кърпа на носа си, очите му над нея горяха с опасен блясък.