— Знаеш ли, че цялата работа започва да ми харесва — обади се Келс, след като излязоха навън. — Имам чувството, че ще съжалявам, ако битката се размине…
— Няма начин — поклати глава Дюк. — Виждаш ли тип като Спейд да се откаже от половин милион долара?
— За тип като Спейд не знам — отвърна Келс. — Но за тип като Корис съм сигурен. Ако шефът му поне малко прилича на него, тук ще се водят истински сражения!
— Дай да се качим горе да видим докъде са стигнали онези хлапета — предложи Дюк.
Завариха Лорели в средата на стаята. Лицето й бе потно и потънало в мръсотия, очите й гневно проблясваха. Джо беше седнал на перваза и пушеше.
— Открихте ли нещо? — попита Дюк и хвърли поглед към разкъртения под и продупчените стени.
— Тук няма нищо — отвърна с отвращение Лорели. — Трябваше да се погрижим да пипнем плановете на Пол, тогава нямаше да се блъскаме като слепи котета!
— Но тъй като не сме ги пипнали, ще трябва да продължим да търсим — напомни й Дюк. — Сега вървете да почивате, ние с Келс ще ви сменим. За разнообразие можете да се заемете със снабдяването. Тук сме трийсет и шест човека и всички трябва да ядем. Вземете колата и идете на пазар. Джо да си вземе и патлака. До довечера искам всичко да е доставено.
— Ти за каква ме мислиш, бе? — зяпна насреща му Лорели. — Как си я представяш тази работа? Ще те оставя да намериш мангизите и да си плюеш на петите, а? Не, мой човек, няма да стане!
— Винаги ли си толкова доверчива? — усмихна се Дюк. — Вземай Джо и потегляйте! Операцията ръководя аз и искам заповедите ми да се изпълняват!
Лорели се извърна към Джо:
— Как ти се струва това, приятелче?
Дюк мина край нея, сграбчи Джо за врата и го повлече към вратата. На площадката се спря за момент, после бутна момчето надолу по стълбите.
— Мърдай, красавецо! — изръмжа той.
Джо с трясък се затъркаля надолу. Клеър изскочи от стаята в приземния етаж, погледна с ужас към Дюк и изтича при Джо.
— Удари ли се? — попита тя, после потръпна и неволно се дръпна назад, срещнала убийствения поглед на хлапака.
Джо бавно се надигна и погледна нагоре. Дюк се беше облегнал на перилата и усмихнато го наблюдаваше.
— Качи се — покани го той. — И пак ще те хвърля.
Джо не се помръдна. Не обърна никакво внимание на Клеър, която, уверила се, че с момчето всичко е наред, ядосано извика на Дюк:
— За какъв се мислиш, грубиян такъв?
Той й обърна гръб, без дори да я погледне, и се върна обратно в стаята. Лорели уплашено се дръпна към ъгъла.
— Сама ли ще слезеш, или да ти помогна? — попита я Дюк и леко разкърши рамене.
— Сама — отвърна Лорели и се стрелна към вратата. Спря се на прага, прецени дали се намира достатъчно далеч от лапите на Дюк и заканително изкрещя: — Ще ти отрежа топките, ако се опиташ да ми отмъкнеш дяла, да знаеш! — После се обърна и изчезна.
— Ти си бил истински диктатор, бе! — усмихна се Келс. — А сега какво ще правим?
— Ще търсим мангизите — отвърна Дюк и съблече палтото си. — Хайде, идвай!
Наведе се и започна да отмества дъските в средата на стаята.
— Но те нали вече са се ровили тук? — изрази протеста си Келс. — Дай да идем в другата стая!
— Ти върви — отвърна Дюк. — Аз искам да преровя още веднъж това помещение.
— Хубаво — кимна Келс. — Но с какво да бачкам? С голи ръце?
Дюк започна да сваля мазилката с железен лост.
— Стига си се правил на момиченце — промърмори той. — Ако искаш, бачкай със зъби!
Двадесет и шеста глава
До вечерта Пиндърс Енд се превърна в истинска крепост. На залез слънце Дюк предприе последната си инспекционна обиколка. Беше мръсен и уморен, но това не беше нищо в сравнение с разочарованието му от безуспешното претърсване. Все пак пожела лично да се увери в готовността на хората и защитните позиции. Завърши обиколката си и влезе в къщата на Кейси да се измие.
Клеър и Лорели приготвяха вечерята Лорели беше възвърнала доброто си настроение и тихо тананикаше. Двамата с Джо бяха донесли огромно количество храна и сега правеха опит да осигурят вечерята на всички.
— Нищо не откри, а? — рече тя и изблъска Дюк от умивалника.
— Нищо — кимна Дюк и избърса с пешкир лицето си. — А да ти е минавало през ума, че гоним вятъра? За наличието на някакво съкровище разполагаме единствено с твърдението на Белман…
Лорели се залови да търка голям железен тиган.
— Много ще ме заболи, ако наистина се окаже така — рече тя. — Страшно много разчитам на моя дял! Не зная какво бих правила без него!
— Можеш да започнеш работа — подхвърли усмихнато Дюк. — Убеден съм, че ще изкарваш куп мангизи, стига да се заловиш с това, което трябва!