Руанци, а и другите, които не бяха руанци, слязоха и влакът продължи право към Париж. Той бе почти празен, ако не се смятат кондукторите. Гоца Герасков стана, потегна ногавиците си и се изправи до прозореца. Влакът тичаше през снега, тъй както тича и влакът през черказкото поле, а ветровете носят бели облаци от сняг толкова много и с такъв вой, че нищо не се вижда.
После изведнъж спря. Гоца Герасков слезе на гарата. Тя бе тъй пуста и тъй студена сред снежния облак, че трябваше да потупа коленете си, за да се затопли.
— Къде е народът тук? — попита той машиниста.
— Кой народ? — не го разбра онзи.
— Парижкият — каза Гоца Герасков. — Това ли е прехваленият Париж?
— Разбира се, че е Париж — каза машинистът. — Ето там, вляво, е Айфеловата кула.
Гоца Герасков се взря и зърна между две въздишки на виелицата самата Айфелова кула; туй бе всичко, което видя.
— И нищо друго ли няма? — попита той.
— Как не! — каза машинистът. — Но днес Париж има почивен ден.
Гоца Герасков се повъртя на пустата гара, ядосан, че е дошъл тъкмо когато Париж има почивен ден. Реши да се върне, да наточи ножа и да заколи свинята, че докато той пътува, черказките селяни са наточили ножовете си и ще почнат клането на прасетата.
Тъй и направи. Върна се в Черказки, взе ножа и като излезе на двора, погледна свирепо свинята. Но свинята го изгледа още по-свирепо, защото виждаше в ръцете му ножа. Жената продължаваше да събира замръзналото пране, то се ронеше и нищо не оставаше в ръцете й. Само онези гащи, ватираните, с ластик на крачолите, не можаха да се начупят — бяха изстинали като кокал. Гоца знаеше това — че са много студени.
Той бе сигурен, че точно така е било всичко, защото си го е помислил, или пък си го е пожелал. Човек какви ли не работи си помисля между въздишките на виелиците и какво ли не си пожелава!