Всяко обсъждане на пресата в Париж би било непълно, ако не се спомене парижкия „Хералд Трибюн“, платежоспособен и надживял своя родител, покойният нюйоркски „Хералд Трибюн“. Сега парижкото издание се нарича „Интърнашънъл Хералд Трибюн“, публикуван с нюйоркския „Таймс“ и вашингтонския „Поуст“, една комбинация, която дава на щастливия редактор в известния му наемен офис на Рю дьо Бери богата възможност да избира от какво да си сглоби вестника. Резултатът е достатъчен да накара който и да е маниак на тема вестници от Ню Йорк или Вашингтон да въздъхне от завист, защото само на четиринайсет страници, а понякога дори и на по-малко, „Триб“ всеки божи ден може да си позволи да пусне Арт Бъкуалд, Джеймс Рестън, Уилям Бъкли, Ред Смит и Уейвърли Рут, този очарователен осемдесетгодишен гастроном и капризен историк на храните, консумирани от нас през вековете.
И при цялата си космополитна сложност и международни интереси „Триб“ успява да запази и чара си на вестник от малък град, като с добросъседско чувство публикува писма до редактора за и против парижките нрави или парижките цени. Когато там се появи една неучтива рецензия за моя книга, препечатана от нюйоркския „Таймс“, издателят със съчувствие публикува моя отговор, където ми беше позволено да изтъкна пред читателите на „Триб“, че книгата най-подло е била изпратена в друг отдел и че една рецензия не прави романа по-добър или по-лош. Макар изобщо да не бях писал нищо за „Триб“ и рядко да сътрудничех на нюйоркския „Таймс“, никога не бих и помислил да изпратя такова писмо — или каквото и да е писмо въобще — на „Таймс“.
Поради една проста причина. Те никога не биха го отпечатали.
В крайна сметка се оказваш на някоя маса в кафе, просто защото в Париж всичко приключва там.
Не очакваш никого и не желаеш ничия компания. Искаш да си сам.
В апартамента ти вече се разпореждат трима хамали под ръководството на плешив турчин, които със специални колички изкарват мебелите навън и опаковат в големи кашони книги, стъклария, картини и всякакви други дреболии, трупани в продължение на двайсет и пет години. В един от шкафовете им е оставена бутилка скоч. Тяхна е и бирата в хладилника, както и една купчина книги на френски, отделени настрана, та каквото остане от тях да бъде дарено на Американския студентски център.
Плешивият турчин предварително е обещал, че до една седмица ще транспортира кашоните в Швейцария и ти си спокоен, понеже още не знаеш, че месец по-късно въпросните кашони ще продължават да си стоят в Париж, а фирмата, занимаваща се с опразването на апартамента ще те заплашва със съд. С една дума градът не желае да се раздели с тебе без бой.
Докато преговаряме с турчина, той споменава, че на швейцарската граница трябва да представи документ за пребиваването ми във Франция.
— Иначе не можете да изнасяте багаж от страната — казва той на развален турско-английски. — Необходимо е да докажете, че сте живели във Франция. Къде ви е permis de sejour?
— Нямам. Подобно разрешително никога не ми е трябвало, тъй като при всяко идване в страната не съм оставал повече от три месеца. Ще кажеш на митничарите, че съм турист.
— Едва ли ще мине, сър — клати глава той. — Нямате ли поне копие от договора за наем на апартамента?
Сега е мой ред да клатя глава. Договорът отдавна е загубен по време на разправиите около развода.
— Боя се, сър, че от законова гледна точка, вие все едно не сте пребивавали в страната — казва турчинът.
За първи път ми се случва да чуя, че нямам право на съществуване.
— Не можете ли да помолите хазайката си за писмена декларация, че наистина сте бил наемател на жилището? — продължава турчинът.
Пак поклащам глава. Вярно, хазайката склони да закупи непознатите й кухненски пособия и е твърде доволна да ме види, че се изнасям, особено след оня инцидент със строшеното стъкло в тръбите, ала не смятам радостта й да отиде чак дотам, че да ми направи подобна услуга.