— Намерили сте средство за защита?! — изтръгна се от Горд. Дори Валах обърна глава.
— Не.
— Тогава лекарство?
— Също не.
— Тогава…
— Да, да, да! — възкликна Мильонер. — Не ме гледайте, като че ли… Съществува мнение да се завърши разработката, да се пуснат машините в серия и да се използуват, независимо от страничния ефект.
В стаята стана много тихо.
— Мильонер, вие сериозно ли? — проговори на края Горд.
Резкият смях ги накара да потръпнат. Като прекъсна смеха си, Валах посочи с пръст Мильонер.
— Този господин не умее да се шегува. Та той е човек — магнитофон, нали така, Мильонер?
— Ако обичате!…
— Валах, стига — Горд направи крачка към Мильонер. — Това, което казахте, по-точно това, което чрез вас са казали други, е чудовищно. Разбирате ли вие това?!
— Не — усмивката на Мильонер беше почти тържествуваща.
— Тогава няма за какво да говорим.
— Все пак моля да ме изслушате. Не можете да отречете, че широкото и неограничено използуване на антигравитационните двигатели означава нова ера в техниката. Строителството на жилища, на заводи ще се превърне в детска игра…
— По същество! — изръмжа Горд.
— Накратко казано, вие ясно си представяте какъв е активът. Пасивът е само един: зеленият загар. Дайте сега обективно да преценим.
— Погледнете нашите лица. Погледнете своето лице!
— Това са емоции. Загарът е безвреден. Е, хората ще станат зелени, какво пък толкова? Има хора с бяла кожа, има с черна, жълта, червена. А сега всички ще имат зелена, в края на краищата ще изчезне расизмът.
— Вие сте глупак, Мильонер. Расизмът се обуславя не от цвета на кожата, а от…
— Съгласен съм, съгласен! Аз просто така го казах. Е…
— Момент! Как се почувствувахте, когато станахте зелен? Забравихте ли? Ако тогава, преди изпитанията, ви бяха направили предложение да получите антигравитация, но да позеленеете или да не получите, но да си останете бял — какво бихте отговорили?
— А вие?
— Аз?…
— Разбираш ли накъде клони? — гневно промърмори Валах. — Сега той, както и ние сме изгнаници. Прокажени. А пък ако всички станат зелени…
— Вие не сте логичен — очилата на Мильонер енергично блеснаха. — Та вие казахте, че аз съм човек — магнитофон. Така да е, аз не се обиждам, не всички могат да бъдат гении. Но нима магнитофонът, и при това зелен, може да реши самичък…
— Той е прав — замислено каза Валах. — Просто вятърът е задухал в друга посока. Извинявайте.
Горд бързо крачеше из стаята.
— Не разбирам — каза той едва чуто. — Нищо не разбирам! Кой е решил това? Съветът на директорите ли?
— Предложението е съгласувано на много високо ниво.
— Как може човек със здрав разум да се откаже от собственото си лице заради каквото и да било, та ако ще да е и най-великолепната машина?! Или самите тези „големи хора“ смятат да се скрият на Антарктида?
— Каквото не знам, не знам. И не мисля. Впрочем, ще си позволя да направя догадката, че те са се съгласили не по своя воля.
— Какво, какво? Кой може да им диктува? Да не би избирателят?
— Животът, драги Горд, животът.
Горд уморено се отпусна в креслото. Поклати глава.
— Глупости, бълнуване, свински сън. Всички зелени?! А, разбрах… Парите. Капиталовложенията, които трябва да се оправдаят. Доходите, които трябва да се приберат, ако ще целият свят да пропадне.
— Отчасти сте прав.
— Отчасти?
— Разбира се. Макар и да съм човек — магнитофон, както току-що ме определихте (по-рано вие, Валах, ме наричахте така зад гърба ми, но аз не се сърдя), нека аз от ваша гледна точка да съм само противен чиновник, но все пак имам някоя и друга мисъл. Искате ли?
— Моля ви, това е любопитно — прихна Валах. — Изречете я.
— За вас аз и преди бях зеленичък. Квакаща жаба.
— Е, знаете ли!…
— А нима не? Човек второ качество. Администраторче. Надзирател — съгледвач. Наистина ние, менажерите, ви отвръщаме с не по-малко презрение. Но не е там работата. Ако на Земята имаше братство, единно общество без всякакви там кастовости, вражди, ако светът се управляваше от разума, а не от конкуренцията, хората можеха да почакат с антигравитацията. Спокойно всичко да се изучи, премисли, претегли… Но ние живеем в реален свят и той ни диктува своите закони.
— А вие, както се оказва, сте комунист по душа! — саркастично се усмихна Валах.
— Ще ви помоля…
— Оставете — глухо каза Горд. — Накратко, искате да кажете, че ако не ние, то други ще осъществят антигравитацията.
— Разбира се! Диктаторите не са се свършили, а те пет пари не дават за някакъв си там морал и естетика, ако работата мирише на ново перспективно оръжие.