Това обаче беше само едната част, доловена и отбелязана от Пердю: онова, което правеше душата нещастна. Съществуваше и втора част — онова, което правеше душата щастлива. Мосю Пердю знаеше от опит, че нещата, които човек обича, оцветяват езика му.
Мадам Бернар, собственицата на дом № 27, пренасяше страстта си към платовете върху къщи и лица — „маниери като лошо изгладена полиестерна риза“ беше едно от любимите ѝ определения. Пианистката Клара Виолет се изразяваше с музика: „Малката на Голденбергови свири едва трета цигулка в живота на майка си“. Голденберг, собственикът на магазин за хранителни стоки, виждаше света във вкусови усещания — определяше нечий характер като „изгнил“, нечие повишаване в службата като „презряло“. Момиченцето му Бриджит, „третата цигулка“, обичаше морето, което е магнит за чувствителните личности. Четиринайсетгодишната хубавица бе сравнила Макс Жордан с гледката от Касис към морето, „дълбока и далечна“. Нежната „трета цигулка“ беше влюбена в писателя. Доскоро Бриджит искаше да е момче, а сега бързаше да стане жена.
Пердю си обеща да занесе на Бриджит книга, която може да се превърне в спасителен остров в морето на първата любов.
— Често ли молите за извинение? — обърна се той към Анна. Жените винаги се чувстваха по-виновни, отколкото бяха.
— Какво извинение имате предвид? „Извинявай, не съм си довършила мисълта“? Или по-скоро: „Извинявай, че съм влюбена в теб и ще ти създам проблеми“?
— И двете. Всички видове извинения. Извинението е поемане на вина. Вероятно сте свикнали да се чувствате виновна за всичко, каквото сте. Често не ние оформяме думите, а думите, които използваме често, ни оформят.
— Странен книжар сте вие, знаете ли това?
— Да, знам, мадмоазел Анна.
Мосю Пердю помоли Жордан да донесе десетина книги от „библиотеката на чувствата“.
— Заповядайте, скъпа. Романи за своеобразието, наръчници за промяна в мисленето, стихове за достойнството.
Книги за мечти и умиране, за любов и за живота на твореца. Сложи в краката ѝ мистични балади, стари, сурови истории за пропасти и падания, за опасности и предателство. Скоро Анна бе заобиколена от купчини книги като от кутии с обувки в магазина.
Пердю искаше клиентката му да се почувства като в гнездо. Да осъзнае безкрайността, която предлагат книгите. Книги винаги имаше достатъчно. Те никога нямаше да престанат да обичат читателките и читателите си. Те бяха надеждата в непредвидимото. В живота. В любовта. След смъртта.
Накрая се появи Линдгрен и със смел скок се озова право в скута на Анна. Настани се удобно и замърка, а преуморената, нещастно влюбената, винаги със съзнание за вина майсторка на рекламата се отпусна и въздъхна доволно. Изпънатите ѝ рамене се разхлабиха, палците, скрити в шепа, се показаха, лицето ѝ загуби строгостта си.
Анна се зачете.
Мосю Пердю проследи как думите проникват в душата ѝ и ѝ придават контури отвътре. Видя как Анна открива у себе си резонансна повърхност, която реагира на определени думи. Тя беше като цигулка, която се учи да свири сама на себе си.
Мосю Пердю наблюдаваше ощастливеното лице на Анна и сърцето му се свиваше от болка.
Няма ли книга, която да ме научи да свиря песента на живота?
7.
Мосю Пердю вървеше бавно по улица „Монтаняр“ и се питаше как ли Катрин възприема тази ведра, тиха улица насред трескавия квартал „Маре“.
— Катрин — промърмори той. — Кат-рин…
Оказа се съвсем лесно да произнесе името ѝ.
Наистина учудващо.
Може би дом № 27 беше само едно нелюбимо убежище. Може би тя виждаше света през позорното петно, което ѝ бе лепнал съпругът ѝ. През онова „вече не те искам“…
В този квартал рядко идваха хора, които не живееха тук. Къщите не бяха по-високи от пет етажа и всяка фасада изглеждаше различно, макар да бяха боядисани в пастелни тонове.
В съседство с дом № 27 имаше фризьорски салон, пекарница, магазин за вино и алжирско магазинче за тютюн. По-нататък по улица „Монтаняр“ се издигаха жилищни кооперации, лекарски кабинети и офиси. Улицата завършваше с кръгово движение.
Там се намираше „Ти Брейж“, бретонско бистро с червена тента, където продаваха фини, пикантни галети[6].
Мосю Пердю занесе на келнера Тиери електронен четец, оставен му от вечно бързащия представител на голямо издателство. За читатели като Тиери, който се навеждаше над поредната книга даже между две поръчки и гърбът му беше изкривен от мъкнене на тежки томове („Мога да дишам само когато чета, Пердю“), този уред беше откритието на века. За книжарите представляваше поредният пирон в ковчега.
6
Вид палачинки в бретонската кухня, които се приготвят само от брашно, вода и сол. Поднасят се най-често с настъргано сирене, яйца на очи и шунка. —