— И двамата не се подмладяваме, мосю — проговори тя тихо, дрезгаво. — Втората половина на живота отдавна е започнала.
Троп-троп, троп-троп…
Пердю неволно посегна към косата си, по-точно към темето, където много мъже оплешивяват първо. Унизителна тонзура… При него все още я нямаше. Но не биваше да забравя, че е на петдесет, а не на трийсет. В тъмната му коса просветваха сребърни нишки. По лицето се очертаваха бръчки. Коремът му… Трябва да го стегне. Все още се чувстваше добре, само тазобедрената става му създаваше грижи. Всяка година положението се влошаваше. Вече не можеше да носи два кашона книги наведнъж, проклятие. Но това бяха незначителни подробности. Главното беше, че жените бяха престанали да го заглеждат… С изключение на мадам Гъливер, но тя гледаше на всеки мъж като на възможен любовник.
Пердю хвърли недоверчив поглед нагоре. Нищо чудно на следващата площадка да се появи мадам Боме и да го въвлече в поредната дискусия за Анаис Нин и сексуалните ѝ обсесии[9]. Дискусията ще се води на висок глас, защото мадам е забравила слушалките си за чуване в кутия с шоколадови бонбони.
Пердю бе организирал читателски клуб за мадам Боме и вдовиците от улица „Монтаняр“, забравени от децата и внуците си и съхнещи пред телевизорите. Те обичаха книгите, но литературата беше само претекст да излязат от жилищата си и да посветят няколко часа на приятни разговори, подплатени с разноцветни дамски ликьори.
Обикновено дамите обсъждаха еротични произведения. Пердю им доставяше този вид литература в дискретни опаковки: корица на „Алпийска флора“, в която се криеше „Сексуалният живот на Катрин М.“, „Провансалски дантели“ за „Любовникът“ на Маргьорит Дюрас, „Рецепти за мармалад от Йорк“ за Анаис Пин и книгата ѝ „Делтата на Венера“. Любителките на разноцветни ликьори ценяха високо избраните от него маскировки — вдовиците познаваха своите роднини, които гледаха на четенето като на ексцентрично хоби на хората, които се смятат твърде изискани, за да гледат телевизия, освен това са убедени, че еротиката е неестествена за дами, минали шейсетте.
Този път ролаторът на мадам Боме не го спря.
На втория етаж живееше пианистката Клара Виолет. Пердю чу упражненията на Черни и се усмихна. Пръстите ѝ изпълняваха брилянтно дори нотната стълбица.
Клара Виолет принадлежеше към петте най-добри пианистки в света. Понеже не можеше да понася някой да стои в едно и също помещение с нея, докато свири, славата ѝ бе отказана. През лятото даваше концерти на балкона. Отваряше всички прозорци, Пердю избутваше пианото ѝ до балконската врата и слагаше отдолу микрофон. Клара свиреше в продължение на два часа. Обитателите на дом № 27 сядаха на стълбището пред входната врата или поставяха столове на тротоара. „Ти Брейж“ се изпълваше с непознати. След концерта Клара излизаше на балкона, покланяше се и кимаше плахо. Слушателите ѝ се отблагодаряваха с бурни ръкопляскания.
Пердю измина необезпокояван останалия път до жилището си. Площадката на четвъртия етаж беше празна — масата бе изчезнала. „Дано Кофи да е помогнал на Катрин“, помисли си книжарят.
Почука на зелената врата и с изненада разбра, че е очаквал този миг с радост.
— Здравейте — пошепна, — нося ви книги.
Сложи пакета на прага и се изправи. Точно тогава Катрин отвори.
Къса руса коса, перленосив поглед под фино извити вежди, недоверчив, но мек. Беше боса, деколтето на роклята разкриваше ключиците ѝ. Държеше плик.
— Намерих писмо, мосю.
8.
Твърде много впечатления наведнъж. Катрин — очите ѝ — пликът, надписан с бледозелено мастило — близостта на Катрин — миризмата ѝ — ключиците — животът — то…Писмото?
— Неотворено писмо. Намерих го във вашата кухненска маса, в чекмеджето, замазано с бяла боя. Отворих чекмеджето и намерих писмото под тирбушона.
— О, не — възрази учтиво Пердю, — там нямаше тирбушон.
— Но аз го намерих…
— Не сте!
Не биваше да повишава тон, но нямаше сили да гледа писмото в ръката ѝ.
— Простете, моля, че ви се развиках.
Катрин му подаде плика.
— Това писмо не е за мен.
Мосю Пердю заотстъпва назад към жилището си.
— Най-добре го изгорете.
Катрин го последва. През цялото време го гледаше в очите. Лицето му пламна, сякаш от удар с тънка пръчка.
— Или го изхвърлете.
— Бих могла и да го прочета — подхвърли тя.
— Все ми е едно. Това писмо не е за мен.
Тя продължи да го гледа, докато той затвори вратата. Катрин и писмото останаха отвън.