Мосю Пердю вдигна „Таралежа“. При падането гръбчето на книгата се бе разкъсало. Май ще се наложи да продаде романа на Мюриъл Бърбъри за едно-две евро на някого от букинистите, които обикаляха кейовете със сандъци стари книги.
Проследи клиентката с поглед. Как си пробиваше път през навалицата зяпачи. Как раменете ѝ под скъпия костюм се тресяха.
Тя плачеше. Плачеше като човек, който знае, че няма да рухне, естествено, заради една малка драма. Ала е дълбоко наранен от несправедливостта, която го е сполетяла — точно него, точно сега. Тя беше наранена, брутално и дълбоко. Нима това не беше достатъчно, та се бе появил и този жесток търговец на книги?
Мосю Пердю предположи, че дамата незабавно ще впише тъпата му литературна аптека на едно от първите места в своя списък с идиоти.
Той беше съгласен с нея. Избухването му, нечувствителното му деспотично поведение вероятно се дължеше на случилото се миналата нощ в онази стая. Иначе беше много по-търпелив.
По принцип не се тревожеше от желанията, ругатните и странностите на клиентите си. Подреждаше ги в три категории. В първата влизаха онези, за които книгите бяха единствената глътка свеж въздух в задушното всекидневие? Любимите му клиенти. Те му вярваха, очакваха да им каже от какво се нуждаят. Доверяваха му болките си, например казваха: „Моля, не ми давайте романи, в които има високи планини, асансьори или простори, защото ме е страх от височината“. Някои му пееха детски песнички, по-скоро тананикаха или ръмжаха: „Тра-ра-ра, там-там-там… Това го знаете, нали?“. Надяваха се книжарят да си ги спомни вместо тях и да им даде книга, в която мелодиите от детството им играят главна роля. В повечето случаи мосю Пердю знаеше песничките. Имаше време, когато беше пял много. Към втората категория принадлежаха хората, които идваха на неговия „Лулу“, книжния кораб на кея „Шанз Елизе“, привлечени от името на книжарницата: La pharmacie litteraire — Литературна аптека.
Те си купуваха оригинални пощенски картички („Четенето застрашава предразсъдъците“ или „Който чете, не лъже — или поне не едновременно“), книжки джобен формат или миниатюри в кафяви медицински шишенца и правеха снимки.
Ала тези клиенти бяха направо златни в сравнение с хората от третата категория, които се смятаха за царе, но не се държаха като такива. Без да кажат „добър ден“ и без да го погледнат, те задаваха обвинителни въпроси, опипваха всяка книга с мазни пръсти, с които бяха хапнали пържени картофи. „Защо нямате томчета със стихове? Къде е тоалетната хартия със серии криминалета? Защо не продавате надуваеми пътнически възглавници, това е най-подходящата стока за книжна аптека!“
Майката на Пердю, Лирабел Берние, разведена с бащата Пердю, го бе посъветвала да продава билкова ракия и чорапи за разширени вени, защото след една определена възраст жените се оплаквали от болки в краката след дълго четене в креслото.
През някои дни чорапите вървяха по-добре от белетристиката.
Пердю въздъхна.
Защо клиентката толкова държеше да прочете „Нощта“ тъкмо в сегашното си крехко душевно състояние?
Е, сигурно нямаше да ѝ навреди.
Или поне не много.
Вестник „Льо Монд“ бе определил романа и автора му Макс Жордан като „новия глас на гневната младеж“. Женските списания възхваляваха „момчето с гладуващо сърце“ и публикуваха огромни снимки на автора, по-големи от корицата на книгата му. На снимките Макс Жордан винаги изглеждаше малко учуден.
И наранен, помисли си Пердю.
Дебютният роман на Жордан беше препълнен с мъже, които от страх да не изгубят себе си се отнасяха към любовта с омраза и цинично равнодушие. Един критик въодушевено заяви, че „Нощта“ е „манифест на новата мъжественост“.
Според Пердю романът не беше чак толкова високопарен. По-скоро представляваше отчаяна инвентаризация на вътрешния живот на млад мъж, влюбен за първи път. Той не разбира как е възможно да започне да обича, губейки контрол над себе си, и как е възможно да престане да обича, също без участие на уж свободната си воля. Чувства се напълно объркан, защото осъзнава, че не той е решил кого да обича, от кого да бъде обичан, къде започва и къде свършва любовта и колко ужасяващо непредвидимо е онова по средата.
Любовта. Диктаторка, от която мъжете се страхуват до смърт. Нищо чудно, че мъжът бяга от тази тиранка. Милиони жени четяха книгата, за да разберат защо мъжете са жестоки с тях. Защо сменят ключалки, приключват връзката с есемес, спят с най-добрата им приятелка. Само за да покажат на диктаторката: „Виждаш ли, мен няма да ме надвиеш, не и мен“.
Дали заключенията на автора утешаваха жените?
„Нощта“ бе преведена на 29 езика. Продаваха я даже в Белгия, както му бе казала портиерката мадам Розалет. Виж ги ти белгийците, ами да, чистите французи поне си имаха своите здравословни предразсъдъци.