— Напишете всичко това. Енциклопедия на чувствата за литературни фармацевти. — Възрастната жена изправи гръб, стана по-жива, сякаш се подмлади. — На „Д“ добавете: доверие към чужди хора. Сигурно и вие сте изпитвали онова странно чувство да седнете във влака срещу напълно непознат човек и да се отворите пред него много повече, отколкото пред хората от собственото си семейство. А на „У“ ще сложите: утехата от внуците. Тя е чувството, че животът продължава.
Възрастната дама замълча замечтано.
— Плахостта на пръстите на краката. И аз я имах. Но той… той харесваше краката ми.
Когато бабата, майката и момиченцето се сбогуваха, Пердю си помисли: „Няма и капчица истина в твърдението, че книжарите се занимават с книги. Книжарите се занимават с хора“.
Към обед потокът от клиенти отслабна. За французите яденето беше по-свято от държавата, религията и парите, взети заедно. Пердю грабна голямата метла, почисти стълбичката и разкъса няколко паяжини. След малко видя Кафка и Линдгрен, двете улични котки, които го посещаваха всеки ден, да вървят към него под дърветата на крайбрежната алея. Носеха тези имена заради предпочитанията, които проявяваха. Сивият котарак с бялата свещеническа якичка много обичаше да точи ноктите си върху „Размишленията на едно куче“ от Франц Кафка — басня, която коментира човешкия свят от гледната точка на кучето. Червено-бялата Линдгрен с дългите уши пък се излягаше доволно край книгите за Пипи Дългото чорапче. Красива котка с приветливи очи, която надничаше иззад етажерките и оглеждаше внимателно всеки посетител. Понякога Кафка и Линдгрен услужваха на Пердю, като без предупреждение скачаха от някоя висока етажерка върху клиент от третата категория и той отдръпваше мазните си пръсти.
Двете начетени улични котки изчакаха да си отиде и последният клиент, който би могъл да ги настъпи, и се качиха на борда. Замъркаха нежно и се отриха в краката на Пердю.
Книжарят остана неподвижен. За малко, съвсем за малко, си позволи да отвори бронята около сърцето си, за да се наслади на топлината на котките. И на мекотата им. За секунди затвори очи и се отдаде на безкрайно нежното усещане върху глезените си.
Тези почти милувки бяха единствените в живота на мосю Пердю.
Единствените, които допускаше.
Скъпоценният миг отлетя бързо. Зад етажерката, където книжарят бе подредил книги срещу петте вида нещастия в големия град (трескаво бързане, равнодушие, горещина, шум и — най-общо казано — садистичен шофьор на автобус), се разнесе силна, мъчителна кашлица.
5.
Котките избягаха в сумрачната кухня и затърсиха консервата с риба тон, приготвена от Пердю още сутринта.
— Ехо! — извика книжарят. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Не търся книга — изхърка задавено Макс Жордан.
Прочутият млад автор излезе на светло бавно и с колебание. Във всяка ръка държеше по един пъпеш. На главата му лепнеха задължителните наушници.
— Отдавна ли стоите тук, мосю Жордан? — попита с добре изиграна строгост Пердю.
Жордан кимна смутено и се изчерви чак до корените на тъмната си коса.
— Дойдох още когато не пожелахте да продадете книгата ми на дамата — обясни нещастно той.
Ох, ох… Лош момент е улучил…
— За толкова страшна ли я намирате?
— Не — отговори веднага Пердю. Жордан щеше да изтълкува и най-малкото забавяне като „да“. Не беше нужно да му причинява това. Освен това книжарят изобщо не смяташе книгата за ужасна.
— Защо тогава казахте, че не ѝ подхождам?
— Вижте, мосю, аз…
— Наричайте ме Макс.
Това означава, че трябва да разреша на момчето също да ме нарича на малко име.
Последната, която го правеше, и то с шоколадово топъл глас, беше ***.
— Нека засега си останем на мосю Жордан. Разбрахме ли се? Вижте, аз продавам книгите като лекарства. Има книги, които са поносими за един милион души. Има обаче и такива, които допадат само на стотина. Някои лекарства, пардон, книги, са написани за един-единствен човек.
— Мили боже! За един човек? Само за един? След години работа?
— Но в това няма нищо лошо, мосю! Такава книга спасява живот! Клиентката, която видяхте, не се нуждаеше от „Нощта“. Нямаше да я понесе. Лекарството щеше да има твърде силни странични действия.
Жордан размишляваше. Оглеждаше хилядите книги в кораба, наредени на лавиците, натрупани по креслата и даже по пода.